Страници

петък, 13 юни 2014 г.

Австралия #2 – Мелбърн, Сидни и Комуната



     В Мелбърн останах цяла седмица. Къщата на Веси ми се стори като петзвезден хотел. Имаше такива екстри като машина за сушене на дрехи, джакузи и дори комплект барабани, принадлежащи на съквартиранта чилиец, на които имах разрешение да свиря. Веси беше прекрасен домакин и се чувствах като у дома си. Едно по-широко и по-луксозно „у дома си”. Тя си взе един ден отпуска и направихме обиколка на Мелбърн с колела. На обяд спряхме да хапнем в един шрилански ресторант, където имаше свободен вегетариански бюфет. Плащаш според възможностите си и колкото сметнеш, че храната заслужава. Мелбърн беше красив град със собсвен характер. Най-разпространеният градски транспорт са трамваите, което му придаваше особена романтичност и чар. Артистичният живот на града също беше много интересен. Не случайно организаторите бяха избрали Мелбърн за място на нашата конференция. След многобройни интересни срещи и незабравими моменти, хванах самолета за Сидни. В нещо като продължение на нашата конференция бяха организирали тридневно запознаване с града и с някои интересни арт пространства и театрални проекта. Останах три дни у Джери, филипинец преселил се като малък тук с майка си. Една събота той ме взе с него на репетиция на самба оркестъра, в който той свиреше. Беше много увличащо. Шефът на оркестъра дори ми каза, че имам природен талант за тъпани. Не ми се тръгваше още от Сидни, така че останах още два дни спейки където намеря. Едната нощ завърших под козирката на щатската библиотека. Бях тръгнал към операта с идеята колко вълнуващо ще е да пренощувам в съседство с толкова известна сграда. На път за операта минах през библиотеката и видях някакви хора с големи раници да спят в спални чували сгушени до нея. Взех ги за пътешественици и не се поколебах да се присъединя към тях. Имах на разположение дори свободния безжичен интернет на библиотеката. В 5:30 сутринта някакъв човек ни събуди и ни каза, че закуската ни чака на съседния ъгъл. Тогава разбрах, че пътешествениците всъщност бяха местни клошари. Признавам, че кметството (или който там организира тези безплатни закуски) беше измислил много човешки начин да накара клошарите да се размърдат и да разчистят сградата преди хората да тръгнат на работа. В Сидни също прекарах незабравими моменти. Градът беше много по-различен от Мелбърн. Приличаше на един по-малък и по-подреден и чист Ню Йорк. Сидничани (така би трябвало да се казват) обаче, далеч не бяха онези стресирани и забързани хора, които пълнят улиците на големите европейски и щатски градове. 
     Обадих се на Роуан да го питам дали може да отида в комуната му. Тя се намираше на около час от Сидни. Той енергично каза „да” и дори  се оказа, че по случайност има работа в Сидни и може да ме хвърли с кола дотам. Роуан беше австралиец от немски произход. Комуната, в която той живееше с осемдесет и нещо годишните си майка и баща, беше забележителност сама по себе си. Забележителност бяха и самият Роуан и баща му. „Утопичната” комуна, както нескромно я наричаше Роуан, представляваше 40-50 декара имение приличащо едновременно на цигански катун и на галерия за съвременно изкуство. Първото нещо, което видях когато влязохме с Роуан в комуната, бяха няколкото лами, които свободно си пасяха (по-късно научих, че това са всъщност алпакаси). Човек лесно можеше да сбърка утопичната комуна на Роуан със сметище. Мебелите, оградите, обзавеждането, електрическите апарати, чиниите, чашите, вилиците, лъжиците или, с две думи, всичко в имението изглеждаше (а и най-вероятно беше) намерено на буклука. Роуан и баща му бяха съчетали идеализъм с прагматизъм. Отричаха консуматорското общество, което повеляваше захвърлянето на годни за употреба неща в името на постоянното обновление и в същото време живееха от отпадъците на това общество. Дори храната често беше събирана от кофите за буклук на супермаркетите наблизо. След години редовна употреба, тя беше доказала, че е годна за ядене. Комуната живееше в собствено сюрреалистично време. Постоянно идваха и си заминаваха хора. Имаше и такива, които оставаха с месеци. Всяка вечер някой от гостите трябваше да приготви вечеря за всички. Имаше и разни неща за вършене през деня. Това включваше от подреждане на „хола”, където вечер се събирахме на топло около огнището, направено от барабан на пералня, до боядисване на новата кола на Роуан, купена трета ръка. Основното занимание извън комуната на 44-годишния Роуан бе да преподава немски народни танци. Понякога се снимаше в добре платени реклами, които му осигуряваха доход. Бащата Манфред беше още по-интересен персонаж. Винаги пълен със забавни истории, той не пропускаше да се закача с момичетата, въпреки че беше на 82 (няколко дни след като напуснах комуната научих, че е получил удар, но беше жив и здрав макар и в болница, където се закачаше със сестрите). Най-забавно беше, когато около него се случеше да има немско момиче. Той започваше да говори на немски и да ръси кьолнски лафове от петдесетте. Два пъти в седмицата Роуан и баща му ходеха да пеят в немски хор, който завършваше с типично немско запиване. Манфред се обличаше като че отива на сватба. Миенето на чиниите беше негова задача, той като според него ние не ги миехме достатъчно добре. Технологията на Манфред за миене на чинии включваше на първо време обличването на чинията от някое от четирите дребни кучета на комуната. След този подготвителен етап той потапяше чинията първо в леген със сапунена вода и после последователно я изплакваше в два други легена с „чиста” вода. Слагам кавичките, защото водата за миене идваше всъщност от реката. Водата пък за пиене и готвене беше дъждовна. Имаше малко метален цвят и вкус от варелите, в които се събираше, но най-вероятно беше безопасна, защото никой не се беше оплакал. Тоалетната на комуната беше една от най-големите забележителности. Приличаше на типична селска тоалетна – върху изкопана дупка беше монтирана тоалетна за сядане покрита с дървена паянтова постройка. Тоалетната беше боядисана в зелено и беше пълна с разнообразни саксии и растения в тях. На една от стените беше нарисувана гола жена, а до нея беше закачена кукла барби, около която паяк бе сплел мрежа. Най-запомнящото се обаче, беше класическата музика, която се лееше от скрит зад саксиите радиоприемник. Двадесет и четири заса в денонощието тоалетната бе огласяна от звуците на европейските класици, която местна радиостанция въртеше.
     Основната сграда на имението беше близо двестагодишна неугледна постройка, приличаща по-скоро на барака. Вътрешността и обаче беше окичена с шарени килими, плюшени играчки, японкски паравани, тенекиени бижута, фигурки и всякакви други дрънкулки. Стилът беше общо взето циганско-ориенталски кич и създаваше чудно усещане за уют. Аз спях в тази сграда и мога да кажа, че рядко съм спал по-добре. Другите помещения за живеене бяха стари каравани и типита – големи конусовидни шатри. По времето, когато бях там, вечер се събирахме десетина-петнайсет човека. Казваха, че се е случвало да има и по четиресет-петдесет. По една пътека на не повече от десетина минути от комуната се излизаше на един голям и дълбок вир. От едно високо дърво на брега можеше да се скача. Водата беше бая студена, но скачането оставаше приятно повдигащо адреналина забавление. Диви животни често идваха да пият вода на вира. Най-интересни естествено бяха кенгурутата. Когато за прът път зърнах живо кенгуру не можех да повярвам на гледката. Беше едновременно комична и нереална. Представете си изправен заек, голям почти колкото човек, който се придвижва с големи скоци и има голяма опашка. В близост до имението имаше няколко национални парка, които обаче не се различаваха много от територията около комуната.       
     Един ден в комуната пристигнаха група сингапурци. На другия ден те отиваха на разходка до близките Блу Маунтайнс и аз ги помолих да ме вземат с тях. Макар и не особено високи, тези планини криеха красиви гледки.
     Когато най-накрая след около седмица реших че е време да отпътува, Роуан ме свали на около 50 км от комуната. Застопирах. Беше приятно. Първо ме качи някаква симпатична двойка, после един китаец, който отиваше за риба. Китаецът ме свали до един мост по средата на магистралата, но пък в близост се включваше един страничен път. Застанах веднага след разклонението и още първата кола ме взе. Беше немец, емигрирал в Австралия, който отиваше да кара сърф. От дума на дума започнахме да ахкаме, първо аз – когато той ми каза, че е театрален режисьор, после той – когато му казах, че последната ми работа е по Ромео и Жулиета. Оказа се, че най-успешната му постановка в кариерата ми е била по същия текст. Той се беше отправил към един неголям, но красив плаж. Нямах идея къде точно искам да отида и го попитах дали мога да дойда с него. Когато стигнахме на плажа се оказа, че жена му му е извадила костюма за сърф и той трябва да се върне да го вземе. Аз останах на плажа, където останах и да пренощувам. На другия ден пак застопирах без да имам конкретна цел. Когато обаче ме качи някакъв човек, който се оказа по случайност, че отива към Блу Маунтайнс и минаваше в близост до имението на Роуан, реших че съдбата повелява да се върна там. „Комунарите” бяха много изненадани, че ме виждат пак след като се бяхме сбогували предния ден. Том, братът на Роуан, се шегуваше, че са ме изхвърлили на 50 км и аз пак съм се върнал вкъщи. Сетих се как дядо ми пускаше така котките, когато се нараждаха много, далеч от вкъщи, за да не могат да се върнат.

     Останах една нощ, този път наистина последна, и хванах влака за Сидни. Там течеше фестивал на музиката и светлината и градът беше пълен с красиви, ефектни и експериментални инсталации. Върху емблематичната сграда на операта, позната в цял свят, се прожектираше зрелищна 3D анимация. През нощта останах да спя у едни поляци, с които ме беше свързала Марта, с която се познавах от комуната. С тях беше много интересно. Само за два-три часа успяхме да обменим много ценна информация и да си разкажем по някоя забавна история. Поляците бяха дошли на стоп от Полша до Австралия (е, с няколко полета) и сега работеха в Сидни, за да събират пари за Южна Америка. На другия ден хванах влака за летището и само след няколко часа летях за Нова Зеландия.


Барабаните на Алекс, съквартиранта на Веси.

Мелбърн.

Комуната.

Манфред.

Тоалетната.








Няма коментари:

Публикуване на коментар