Индия #2 – Ришикеш, Амрицар, МакЛеод Гандж, Делхи и Агра

   Оставих раницата в багажното на гарата. Тръгнах бавно да разгледам Харидуар. Беше сутрин, но слънцето вече напичаше силно. Харидуар, подобно на Варанаси, е свещен за индусите град на брега на Ганг. Хималаите бяха наблизо и реката тук беше по-чиста, отколкото във Варанаси. Течението беше бързо и поклонниците, които се топяха в реката, се държаха за железни вериги. В горичката покрай реката бяха опънати самоделни палатки. Харидуар беше по-малък и по-спокоен от Варанаси (доколкото град, пълен с десетки хиляди възбудени индийци би могъл да е). Всеки 12 години Харидуар е домакин на религиозния фестивал Кумб Мела, най-големия в света. По време на фестивала през 2010 в Харидуар се събират десетки милиони хора. Под дърветата до реката бяха налягали садута. Повървях до края на града, където имаше огромна статуя на Шива. По обед времето стана непоносимо горещо и реших, че е време да хвана автобус за Ришикеш.

Харидуар. Поклонници се топят в свещенната Ганг.

   Не мога да си спомня кой ми беше препоръчал да отида в Ришикеш, но съм му много благодарен. Автобусът ме остави на някаква самотна автогара. След упорито и забавно пазарене, се качих на един тук-тук. Пазаренето в Индия е нещо нормално и след като придобиеш малко опит, носи дори удоволствие. Тук-тукът ме свали до един мост, откъдето започваха ашрамите и гестхаусите. Ришикеш е малко и тихо градче в подножието на Хималаите.  Многобройни храмове и ашрами са пръснати по брега на реката.  Въпреки незначителните си размери, Ришикеш се слави като световната столица на йогата. Преди близо 50 години членовете на Бийтълс прекарват известно време в един от ашрамите тук. Отдали се на медитация и далеч от шума и изкушенията на съвременния свят, този период е един от най-плодотворните в кариерата им.

   Вървях по една пътечка покрай реката. Самотни садута ме спираха и заговаряха. Едни просто искаха пари, други предлагаха чай, трети пък – да пушим чилум. Садутата пушат много трева. Като цяло индусите са доста толерантни към марихуаната. Хиндуизмът учи, че Шива създал растението от собственото си тяло и за индусите пушенето има смисъла на единение с този бог. Популярен анекдот е, че ако търсиш да  си купиш трева в Индия, питаш първия срещнат човек къде е Шива кафето, при което той отговаря „Ама защо ще ходиш там, купи си от мен.”

   Ришикеш ме плени. За пръв път откакто бях в Индия, попаднах на спокойно и красиво място. Прекарвах часове на терасата на един тибетски ресторант над реката. Оттук се откриваше чудна гледка към планината и долината на Ганг. В Ришикеш живееха доста тибетски бежанци. Спокойствието и хармонията, която цареше тук сигурно им напомняше за това, което може би вече не съществуваше в родината им. В Ришикеш постоянно се случваха интересни неща. Почти всеки ден имаше концерти, голяма част от тях безплатни. Първите два дни спах в един ашрам, който обаче беше прекалено туристическа. Разхождайки се, попаднах на един друг, който освен че беше евтин, беше и истински. В него живееха както чужденци, така и местни, което беше признак, че е нещо истинско. На следващия ден се преместих в него. Не се бях излъгал – тук мястото беше пропито с някаква силна и едновременно хармонична енергия. Повечето чужденци бяха японци. Те идваха и оставаха тук с месеци. Може би и те намираха тук нещо, което вече не съществуваше в Япония. Ашрамът организираше сесии по медитация и йога, които бяха безплатни, ако оставаш за повече от пет дни. Ставахме по изгрев слънце и денят започваше с лежерна медитация на открито в градинката на ашрама. Чуваше се само шума на реката и песента на птиците. Слънцето бавно изгряваше над планината. Толкова рано сутрин, човек е в някакво странно полусънно състояние и нещата се усещаха на някакво дълбоко подсъзнателно ниво. По-късно сутринта следваше йога, която тук изискваше доста добро физическо състояние. Първия път треперех постоянно от усилие. Следващите дни свикнах и започнах да изпитвам удоволствие. Поглеждах с възхищение японките. Някои от тях бяха като от гума. Подобно удоволствие бях изпитал за последно в Манила, когато гледах турнир по таекуондо за деца и младежи.

Ришикеш. Ганг, зад нея започват Хималаите.

     Амрицар. Пристигнах рано сутринта на гарата. Валеше проливен дъжд. Коловозите бяха пълни с вода и влаковете изглеждаха сякаш плуват. Взех някакви неща за закуска и седнах на една пейка. Чаках да спре да вали. Четири часа по-късно дъждът като че понамаля. Преджапах през дълбоките локви до спирката на градските автобуси. Хората изглеждаха много дружелюбни и любопитни към чужденците. Дори рикшаджиите не бяха познатите досадни и настоятелни както пред останалите индийски гари и с готовност даваха информация.

   Автобусът спря пред входа на жилищно комплексче, в което се намираше къщата на Джоли. Отвори ми едно момче, което взех за сина му. То хич не разбираше английски. По-късно разбрах, че беше прислужник. Самият Джоли беше 40 и нещо годишен сикх и живееше в голяма нова двуетажна къща с жена си, двете си деца и споменатия прислужник. Сикхизмът е интересна религия, която най-общо съчетава добрите черти на исляма и хиндуизма. Гуру Нанак създава религията през 15 в., която е доста прогресивна за времето си. Сикхите например премахват кастовата система на индусите, която е предпоставка за голяма социална несправедливост. Сикхите също така забраняват изпълнението на сати, зловещият ритуал, който повелява вдовицата да се хвърли на кладата, на която гори тялото на починалия и съпруг. Мъжете сикхи са лесни за разпознаване. Религията повелява да не се бръснат и подстригват и винаги да покриват косите си, най-често с тюрбан. Сикхите се определят като религиозни войни и по-религиозните от тях носят закривен нож и дори сабя и копие. Сикхите са известни като много упорити бойци. Това не е много изненадващо като се има впредвид,  че Пунджаб, родината на сикхите, е разположен между чука и наковалнята – на запад мюсюлмани, на изток – индуси. Сикхите са били трън в очите на много владетели, но опитите за сломяването им винаги са срещали смел отпор. Последният голям политик, който се е опитал да ги покори е Индира Ганди. През 1984 група сикхски сепаратисти се барикадират в Златния Храм в Амрицар. Индира Ганди дава нареждането за провеждането на „Синя Звезда”. Под това поетично име се крие военна операция, която има за цел да разчисти Златния Храм от въоръжените сикхи. В употреба влизат дори танкове и артилерия. Операцията завършва с успех, но води до сериозни поражения по най-свещенниея за сикхите храм и по комплекса около него. Самата Индира Ганди бързо-бързо е застигната от възмездие. Няколко месеца след операцията, тя е буквално направена на решето от двама от телохранителите си, които били ... сикхи. Доста неблагоразумно от нейна страна, особено като се има впредвид духа на солидарност, в който се възпитават сикхите. Англичаните също вече са се опарили от тях по-рано същия век. През 1919 в Амрицар избухва мирно гражданско неподчинение. Тогавашният британски лейтенант-губернатор на Пунджаб нарежда бруталното му потушаване. Разстреляни са близо 1000 човека. 21 години по-късно губернаторът е прострелян смъртоносно в Лондон. Убиецът е сикх, който през 1919 е бил момче сервиращо вода по време на протестите.

   Гуру Грант Сахиб, свещенната книга на сикхите, е писана от няколко поколения гурута. Предписанията в нея забраняват на сикхите да употребяват алкохол и други опиати (нито даже и тютюн) и да изневеряват на съпругите и съпрузите си. Сикхите са много солидарни помежду си и като цяло днес са част от най-богатата класа на Индия (един израелец ми сподели с известно задоволство, че сикхите били като евреите – не били много, но били богати и притежавали медиите). Джоли не правеше изключение. Къщата му беше огромна и за гостите имаше стая с огромно легло и прикачена баня. Джоли ми каза и да не се притеснявам за храна и винаги, когато съм гладен, да искам на прислужника. Явно това да имаш домашен прислужник не противоречеше на братския дух на сикхизма, а пък и от друга страна Джоли съвсем не беше изряден сикх, тъй като всяка вечер си попийваше добре. Той притежаваше успешна туристическа фирма, която организираше посещения на светите за сикхите места. Клиентите му бяха предимно от диаспората във Великобритания. Имах съмнения, че сикхите, които се записваха за екскурзии при него, съчетават посещението на свети места с  отскок в недалечен Тайланд и Бали, които се славеха със съвсем други неща.

   На следващия ден продължи да вали. Навлякох дъждобрана и тръгнах към Златния Храм. Въпреки проливния и непрестанен дъжд, в храма беше пълно с полконници и туристи.  Храмът беше разположен в средата на езеро, пълен с нектар за безсмъртие. На едно място имаше стълбички, по които вярващите се топяха в нектара. Златният Храм и останалите сгради в комплекса бяха построени в типичния за гурудварите архитектурен стил – смес от хиндуиски от Раджастан и ислямския на Могулите. До храма имаше огромна безплатна столова. Всеки можеше да влезе и да се нахрани донасита. Всички работещи в столовата бяха доброволци. На ден тук се хранеха над 30 000 човека! Запотени готвачи приготвяха храната в огромни казани. Мръсните прибори бяха изсипвани в огромни мивки, където доброволци, разделени на мъже и жени, ги миеха. Друго важно звено бяха многобройните помощник-готвачи. Те имаха задачата да белят и нарязват тонове картофи, чесън, моркови, домати, които биваха докарвани в огромни ремаркета с общите усилия и подвиквания на група сикхи. В момента, в който се възхищавах на няколко европейци, които белеха чесън, една жена почна да ми прави настоятелни жестове и аз да се включа. Не се двуомях много. Наместих се до една групичка жени. Отнякъде някой ми тикна нож в ръката и започнах и аз да беля чесън. „Който не работи, не трябва да яде”. Бях хапнал, сега беше ред и да поработя. Близо до столовата имаше общежития, където всеки можеше да дойде и да остане няколко дни, естествено безплатно. Доколкото разбрах всички гурудвари по света осигуряват безплатна храна и подслон. Един приятел индиец наскоро направи обиколка с мотор на северна Индия спейки само в гурудвари и дарамшали (заслони за пътуващи религиозни поклонници). Близо до централния вход имаше и нелош музей, където се разказваше историята на сикхите и се наблягаше на геройствата и мъченичествата им. В самия храм сикхски свещенник четеше от свещенната книга. Около него свиреше малък оркестър. Пред тях бяха наредени микрофони и рециталът се предаваше по стотици колони навсякъде из комплекса. Вече се смрачаваше, когато най-сетне спря да вали. Улиците приличаха на плувни басейни. Беше забавно да се джапа във вода до коленете. Навръщане автобуса се препълни и си изпуснах спирката. Успях да сляза едва четири километра по-нататък. Реших, че ще е приятно да се прибера пеша. Май сбърках. Скоро пак започна да вали и докато се прибера бях толкова мокър, като че се бях хвърлил с дрехите в басейн.

Златният Храм в Амрицар и езерото с нектар.

Доброволците готвачи приготвят обеда.

   Границата между Индия и Пакистан минаваше на двадесетина километра от Амрицар. Имаше и граничен пункт, Уагах. Всяка привечер тук се разиграваше грандиозно-комичен спектакъл. Облечени в тържествени униформи мъже и жени от граничните войски на Индия и Пакистан участваха в едночасово шоу в стил Боливуд по затварянето на граничната врата и прибирането на знамената. Те маршируваха, пъчеха се и се предизвикваха едни други. Войниците от двете страни на границата изиграваха спектакъла в голям синхрон, което ме караше да мисля, че репетират заедно. Представлението беше толкова популярно, че бяха построени трибуни за зрителите. Те се пълнеха всяка вечер с изпълнени с национална гордост индийци и пакистанци. Обстановката беше като на футболен мач – свирки, викове, знамена. Отсреща се чуваха викове „Пакистан”, ние пък им отвръщахме с „Хиндустан, Хиндустан”. Специален водещ загряваше публиката, която беше изпаднала в екстаз още преди да е почнало самото шоу. Церемонията приключи по залез, когато флаговете на двете държави бяха едновременно спуснати, сгънати и прибрани за през нощта. Индийският и Пакистанският командири се сдрависаха кратко и тръшнаха вратите на границата.

"Хиндустан, Хиндустан!"

Въодушевената публика.

Напъчените индийски граничари гледат в посока Пакистан.

   С голямо закъснение успях да вляза на постановката на местен режисьор. Пиесата беше на пунджаби, но можеше лесно да се схване идеята. Синовете напускат родителите си жадувайки за пари и известност в корпоратичния свят на големия град. Бях единствения чужденец сред публиката и след спектакъла едно младо момче развълнувано ме заговори. Казваше се Харман и беше искрено изненадан да срещне чужденец в театъра. Предложи да ме закара до една книжарница, където може да се намери съвременна пунджаби драма на английски. Негов приятел живееше в същата посока и се качихме трима на мотора – една от най-обичайните в Индия гледки. Беше късно и книжарницата вече беше затворила. Харман обеща да купи една книга и да ми я прати в Европа.

   Рано на другата сутрин тръгнах за Дарамшала. Само прислужникът беше станал толкова рано и така се сбогувах само с него. Харман ме чакаше наблизо, както се бяхме уговорили. Беше облечен изцяло в бяло и носеше сикски тюрбан на главата. На автогарата се оказа, че автобусът тръгва след около два часа, така че отидохме да хапнем заедно. Той беше едва на 20, но беше много будно и любопитно момче. Заведе ме в едно ресторантче, където ядохме някакви типични местни питки. Той настоя да плати.

С Харман.

   В Дарамшала хвърлих раницата на покрива на един джип и отидох в близкото селце МакЛеод Гандж. Тук бях вече в Хималаите. Въпреки че реално е едно село, МакЛеод Гандж е световно известен. Тук живееше в изгнание Далаи Лама. Тук беше и седалището на тибетското правителство в изгнание. През 1950 малко след като са провели успешна революция в Китай, войските на Мао окупират Тибет. Първоначално окупацията има по-скоро формата на подкрепа за слаборазвития икономически Тибет. Постепенно обаче китайците затягат контрола и тибетците възстават. Започват репресии. През 1959 Далай Лама, духовен и политтически водач на Тибет, напуска нелегално страната следван от десетки хиляди свои поданици. Индийската държава му дава убежище и така той се заселва в МакЛеод Гандж. Селцето приличаше повече на тибетско, отколкото на индийско. Навсякъде се виждаха тибетци, имаше тибетски храмове и улиците бяха заляти с червените роби на тибетските монаси. Резиденцията на Далай Лама беше недалеч. Всеки месец той дава 3-дневен семинар върху тибетския будизъм, но нямах шанс да улуча някой от тях.

   Беше пълно с тибетски НПО-та, които организираха прожекции и дебати по тибетския проблем и в същото време организираха курсове по езици за бежанците. Една вечер след една такава прожекция, организаторите ни помолиха да дойдем на следващия ден в два следобяд, ако имаме възможност да даваме уроци по разговорен английски. Защо пък не? На следващия ден в два следобяд бях на уреченото място. Бяхме само два учителя и около двайцет ученика. Разделихме ги на две групи и всеки взе по една.

   „Когато видим нещо красиво, то остава ли трайни следи у нас или е само ефемерен момент?” Темата, по която трябваше да говорим беше написана на дъската. Получи се доста интересен разговор, имайки предвид че голяма част от учениците бяха тибетски монаси и учители по будистка философия. Дотолкова ми допадна това амплоа, че следващите няколко дни с нетърпение очаквах да дойде 2 часа следобед. Оказа се, че учениците съвсем не са само тибетски бежанци. Имаше и тайландски монаси, японци и дори една непалка. Всеки един от тях имаше интересна история и се упражняваше да я разкаже на английски. Мнозина от тях бяха рискували живота си, преминавайки пеш от Тибет в Непал през заснежените високи планински проходи. Тибетците бягаха, защото китайците унищожаваха идентичността им. Днес в Тибет има много повече китайци отколкото тибетци.  

   Трудно ми беше да си тръгна оттук. Планините, атмосферата и спокойствието бяха пленяващи. Сутрин ходех на йога при една испанка на последния етаж на една висока сграда откъде се откриваше чуден изглед към планините. Вечер винаги имаше по някое интересно културно събитие. Имах си и един любим непалски ресторант. На терасата на покрива му имаше дълги ниски маси, около които можеше да се седне удобно на земята. Ресторантът се казваше « Carpe Diem » („улови мига”) и имаше чудната способност да привлича интерсни хора от цял свят. Отвреме-навреме идваше един индиец, който правеше чудеса с едно тъпанче. Вечер често избухваше в спонтанен концерт, особено, ако имаше повечко момичета да вдъхновят тъпанджията.

   Ню Делхи не приличаше на градовете в Индия, които бях видял досега. Широки прави улици, новички сгради и коли и чисто нова метросистема с шест линии, която покриваше целия град. Тук вече можех да повярвам, че индийците са пратили успешно космическа станция на Марс. По-интересните исторически сгради в града са свързани с епохата на Мугалите, когато Делхи става столица на тяхната империя.

   На три часа с влак от Делхи се намира Агра. Градът е дом на най-известният мавзолей в света, Тадж Махал. Когато човек мине през портала на комплекса и за пръв път зърне ослепително белия мрамор и изящните форми, той остава безмълвен и погледът му неизбежно остава залепен в очакване всеки момент този нереален мираж да изчезне. Тадж Махал е безпорно шедьовъра на мугалската архитектура. Шах Яхан нарежда построяването на мавзолея, в който да бъдат поставени останките от третата му жена, починала по време на раждане. Строежът продължава 21 години. След смъртта на шаха, тялото му е положено в красив сакофаг до този на съпругата му. Така Тадж Махал става красиво безсмъртно свидетелство за любовта на един мъж към жена му (е, поне към една от тях).

Ladies and Gentlemen, the one and the only Taj Mahal.

   В Ню Делхи останах при Маан. Той беше зарязал високоплатената си работа като ИТ инженер и се беше захванал да учи биология. Маан беше страстен киноман и разполагаше с огромна колекция от филми. Голяма част от младите и интелигентни индийци, които срещнах в Делхи работеха за аутсорснати американски ИТ фирми. На американските корпорации им излизаше къде-къде по-евтино да организират част от бизнеса си тук, където младите бяха много добре обучени и говореха перфектен английски. Само за пример: индийската космическа програма за Марс струва 74 млн долара, което е горе-долу бюджетът на една не много скъпа научнофантастична холивудска продукция.

   В Ню Делхи се чувствах прекрасно. Имаше едно-единствено нещо ме побъркваше в началото. На спирките на често добре натъпканото метро отварянето на вратите беше сигнал за юруш и за двете страни. Хората, които бяха вътре бутаха да слязат, а тези, които бяха навън, се втурваха да се качват. Наставаше невероятна блъсканица, в която трябваше да използваш цялата си физическа енергия, особено ако си вътре и искаш да излезеш. В началото това ме подлудяваше, но после свикнах и започнах да си представям, че играем ръгби. Включвах с здраво с пълни сили в мелето за моя отбор, особено ако той беше този на слизащите. 

(следва Непал)