вторник, 29 април 2014 г.

Филипините




   Сутринта рано кацнах на летище Нихой Акино край Манила. Джаз беше дошъл да ме посрещне въпреки ранния час. С него се познавахме от Париж. Джаз се занимаваше с пластични изкуства и преди две години беше спечелил стипендия да изкара един семестър в парижкия Бо-з-арт. Той живееше в Кезон, град до Манила. Столицата на Филипините прилича по организация по-скоро на Ню Йорк, отколкото на европейските столици. По подобие на Ню Йорк, който всъщност се състои от пет големи самостоятелни града (Манхатан, Бруклин, Куинс, Бронкс и Стейтън Айланд), така и метрополията Манила представлява няколко големи града свързани по между си (Кезон е най-големия, по-голям дори и от Манила).  Пътьом от летището за Кезон минахме през Макати, ултрамодерен град с небостъргачи и широки и чисти булеварди. Джаз иронично ме предупреди, че останалата част от Манила и Филипините съвсем не изглежда така. Беше прав. Голяма част от филипинците живеят много бедно и мечтата на огромен брой от тях е да заминат да работят в чужбина. Жалко е защото страната е много красива и плодородна. Филипините са всъщност група от около 7000 острова с общо население от 100 млн. Като изключим разрушителните тайфуни, които са чести за тези райони, Филипините приличат на рай – красиви планински пейзажи, безкрайни бели плажове с палми и гостоприемни и добродушни хора. Богатствата на страната обаче, както често става, са в ръцете на шепа хора, а останалите работят тежко, за да преживяват. Голям проблем на държавата са дълговете, които страната е натрупала по времето на управлението на Фердинанд Маркос (1965-1986). Той и съпругата му Имелда, която е известна и с това че има колекция от над 1000 чифта обувки, успяват между другото да заделят около 20 млрд долара за себе си по време на де факто диктатурата, която упражняват. Общо взето голяма част от приходите на страната днес отиват за плащането на лихвите по тези кредити. За изплащането на самите кредити и дума не може да става. Повечето филипинци са много добри и скромни хора, но явно като народ не са способни да оказват достатъчен натиск върху управляващите. Интересно е, че Филипините са третата най-голяма католическа страна в света след Мексико и Бразилия. С изключение на мюсюлманите от южните острови, останалата част от населението са католици и религията тук се взима много насериозно. Случи се да съм във Филипините около Великден и еуфорията беше неописуема. Празника се празнуваше цяла седмица с тържествени меси, концерти, благотворителни прояви и други подобни събития. Както чух от устата на самите филипинци, те са много благодарни на испанските колонизатори, за това че са им отворили очите за правата вяра, както те се изразиха. Преди идването на испанците, местните са били анимисти, тоест почитали са и са боготворяли природните явления. Явно християнството и в частност католицизма, са отговорили на нуждата от някаква централизирана религия. Първите испанци, които идват тук са хората на Магелан (самият той е португалец на служба на испанския крал). Магелан е на път да извърши първото околосветско плаване, но на един от филипинските острови воинственият местен вожд Лапу Лапу слага жесток край на дните му. Експедицията на Магелан обаче продължава водена от помощниците му и в крайна сметка завършва успешно. На 6 септември 1522 единственият оцелят кораб от експедицията на Магелан навлиза в пристанището на Севиля с едва 18 оцелели човека на борда, от първоначалните 237. След хората на Магелан пристигат испанските конквистадори и по-голямата част от Филипините стават тяхно владение за около 300 години (успешно на завоевателите се съпротивляват единствено мюсюлманите на юг, които запазват и религията си). Огромни кораби натоварени със съкровищата на новозавладените земи плават от Филипините за Мексико и обратно. Когато местните започват да се бунтуват масово срещу испанското управление и става ясно че нещо трябва да се промени, завоевателите просто продават Филипините на американците. За период от 40-50 години Филипините са колония на САЩ. Окончателна независимост получават след края на II СВ като награда за участиетно на филипинците във войната на страната на американците срещу японците окупирали острова. Интересна личност от съпротивата срещу испанците е Хосе Ризал, на когото има кръстена поне по една улица във всеки град. Ризал е предшественик на Ганди в идеята за безкръвно опълчение и премахване на колониализма. Той е бил невероятно талантлива личност. Бил е способен да води разговор на 22 езика (!) като по професия е бил доктор, но също и писател, поет, драматург и скулптор.
   Останах няколко дни у Джаз. Типично във Филипински стил Джаз беше много гостоприемен и, въпреки че се оплакваше че няма много пари в този момент, рядко ме оставяше да си платя сам сметката. В Манила беше горещо. Непоносимо горещо даже. Тази горещина в комбинация с хаотичния и препълнен с хора град ме караха да търся някакво спасение.  Пуснах отворено съобщение на сайта на каучсърфинг. Писа ми Кристи, която живееше в отдалечен морски курорт намиращ се най-северно на остров Лузон (най-голеният остров във Филипините, в средата на когото се намира и Манила). Не се двуомих дали да приема поканата и след два дни се озовах в Каса Терезита, малко усамотено комплексче от бунгалца досами плажа. Кристи работеше за някакви датчани, които съвместно със Сименс строяха вятърни електрогенератори в този красив и слабонаселен район. След горещата и пренаселена Манила, Каса Терезита ми се стори като късче от рая. През деня ходих на плаж или просто се киснах в басейна, а вечер си палихме огън на плажа, тоест на 20 метра от вкъщи. За да е преживяването петзвездно, Кристи беше взела назаем моторче от някакъв неин колега. Тъй като тя беше по цял ден на работа, аз и Джен (белгийска приятелка на Кристи, която и гостуваше по същото време) се разкарвахме нагоре-надолу с моторчето. Риба, картофи (сладки и виолетови на цвят) и други неща за вечеря пазарувахме от близкото градче, носещо звучното име Пагудпуд, което противно на очакванията не е някаква мръсна дума. Какво друго му трябва на човек, за да е щастлив? Бях дошъл за два дни. Останах седмица. Може би нямаше хич да си тръгна, ако нямах уговорка с една жена в Багио, лятната столица на Филипините (през май тук е лято). Багио се намираше в планински район и климата беше по-поносим от този в Манила през лятото. Градът беше пълен с  интересни хора и арт местенца. Натали (така се казваше домакинката ми) ме развеждаше из града и ме запознаваше с многобройните си роднини и приятели, тоест горе-долу с всеки трети човек, когото срещахме на улицата. Ходихме и на безплатно кино във филмотеката, където се прожектираха  независими филипински филми. Подобни филмотеки имаше във всички провинции и те се финансираха от кабинета на президента, който подобно на френския имаше доста власт. Багио беше построен на хълмове и къщата на Натали се падаше нависоко. Сутрин от терасата се откриваше красива гледка над града.
   Имах намерение да се присъединя към компанията на Джаз за Великден, който празнуваше някъде по провинцията, обаче получих повторна покана от Каса Терезита, на която не можах да устоя. Пътуването се оказа доста мъчно. Заради празника всеки пътуваше нанякъде. Интересното е, че във Филипините междуградските автобуси оперираха като маршрутки и спираха, където им кажеха пътниците или където им махнеха по пътя. Последните два часа ги пропътувах прав в автобус, който беше натъпкан като 204 сутрин. Този път в Касата беше пълно с народ (в обикновен ден от седмицата тук живееха 7-8 човека). Заради многото хора не беше чак толкова приятно като предния път, но пък успяхме да се съберем за два отбора по плажен волейбол.  Имаше и машина за караоке, така че като страдахме от идеи какво да правим, отивахме и пускахме пет песоса в апарата и пеехме. Имаше огромна книга с песните, които бяха в паметта на машината, и аз с вълнение откривах и се пробвах на любими песни като Imagine, Nothing Else Matters, People Are Strange, Light My Fire, Show Must Go On, Let It Be… Така приятно минаха последните ми дни във Филипините. Един късен следобед се качих на нощен автобус за Манила, който взе че се развали в два и половина през нощта. Шофьорът се извини и просто ни върна половината пари и ни свали в средата на нищото. Вече усещах как изпускам самолета за Бали, който беше късно вечерта. За щастие нещата бяха по-организирани отколкото си мислех. След малко пристигна празен рейс, които ни натовари и закара до Манила. Последния ден изкарах в свършването на разни малки работи и вечерта късно Джаз ме хвърли до летището, където трябваше да хвана самолет за Денпасар.



Гордо гушнал диня. Зад мен е басейна на Каса Терезита.

Денис и моя милост пробваме да играем на волейбол. Имаме си и публика.

Кристи е вдясно, вляво Рейн - нейна приятелка.



Няма коментари:

Публикуване на коментар