сряда, 9 юли 2014 г.

Нова Зеландия #2 - Южният остров



   Фериботът пресече проливът Куук и се насочи към Пиктън. Тази последна част от маршрута минаваше през множество острови и фериботът си заслужаваше дори само заради това преживяване. Хубаво въведение към прелестите на Южния остров, за които бях слушал възторжени разкази. Южният остров на Нова Зеландия e по-големия от двата острова, но пък по-слабо населен и по-живописен и красив. Населението му е около милион души. Разстоянието от Пиктън до Крайсчърч взех доста бързо. Стопът се оказа много лесен. Първо ме качи една млада французойка, която работеше в близките лозя. И тук, подобно на Австралия, много младежи идват да работят с едногодишни визи. Работата е предимно селскостопанска. Французойката ме свали до хостела, в който живееше. Почти веднага след това ме взе една каравана, пътуващ дом на група хипари. Обстановката много приличаше на тази от комуната на Роуан край Сидни. Чувствах се уютно. С тях попътувах около час. Оставиха ме до едно крайпътно заведение. След малко спря една кола. Шофьорът се казваше Нати от Тонга. Той отиваше директно в Крайсчърч по работа, така че нямаше да ми се налага да се прекачвам повече. Нати беше много добросърдечен. Даде ми да хапна, а накрая ме закара почти до мястото където отивах, въпреки че се лутахме поне 20 минути. Даде ми и телефонния си номер да му се обадя, когато тръгвам от града, за да ме хвърли до някое удобно за стопиране място и се извини, че не може да ме приюти у тях. В Крайсчърч останах няколко дни у една тайландка, Пими, и съквартиранта и - киви на име Робърт. Те се занимаваха с интересни неща и ме взеха с тях на Чи-Гонг и медитация. Крайсчърч е най-големият град на Южния остров, но изглеждаше ужасно. През 2011 силно земетресение разрушава града. Жетвите са близо 200. Новозеландците бяха решени да препостроят града наново, по-хубав от всякога, но работите бяха далеч от приключили. В града нямаше много неща за гледане. Най-интересните бяха музеят (всеки по-голям град в Нова Зеландия има хубав подробен музей, безплатен в повечето случаи) и Картонената Катедрала. По време на земетресението старата англиканска катедрала е разрушена, но като по чудо всички хора, намиращи се в нея остават невредими. Поканен е японски архитект  с опит в строежа на следбедствени сгради, който предлага да издигне тази временна катедрала.
   От Крайсчърч тръгнах към Дънийдън. Робърт ме остави на края на града, но времето беше дъждовно и бая почаках докато не спре някоя кола. Докато чаках, друг стопаджия – млад немец – се присъедини към мен, но нещата още повече се закучиха. Точно се разделихме с него, когато най-накрая една кола спря. Качи ме една жена. Тя сподели, че по-принцип е таксиджийка, но сега пътуваше по друга работа. След нея ме взе една двойка туристи – грък и немкиня, които живееха в Русия и бяха тръгнали на едногодишно пътуване. Мръкваше се, а аз все оше бях поне на стотина километра от Дънийдън. Добре поне, че дъждът беше спрял. Вече се бях примирил, че ще спя до пътя, когато една кола спря. Караше я един маори с детето си, които за мое щастие отиваха в Дънийдън. В града останах няколко дни на гости на една индонезийка, която си пишеше докторската теза към местния университет. Дънийдън е шотландското име на Единбург. Градът е основан от шотландски емигранти пресбитерианци, които са искали да изградят утопично селище. Дънийдън е може би най-красивият град в Нова Зеландия откъм архитектура. Голяма част от 120 хил му население са студенти, което съчетано с изяществото му го правеха прекрасно място за живеене. Тук случих на хубаво време. Съботата се случи да е особено интересна. Сутринта отидох да разгледам съботния пазар на фермерите. Сергиите бяха пълни с вкусни неща, от които можеш да опиташ. Музиканти свиреха в тълпата, а в съседната градинка местният клуб по японски тайко тъпани правеше демонстрации. Докато аз бях на пазара, Дина (индонезийката) готвеше наси горенг, индонезийски ориз с пиле. Бяхме канени на обедно парти, където всеки носеше нещо традиционно за хапване. Всички гости се оказаха индонезийци и храната беше много вкусна. Аз донесох традиционен швепс и портокалов сок от супермаркета. Яденето беше изсипано на масата и всеки можеше да си взима колкото и от което си поиска. След обяда домакинът, учител по музика, извади укулеле, малка китарка, и запяхме. Почувствах се ужасно уютно...
   Вечерта беше гвоздеят на програмата. Ол Блекс, националният отбор по ръгби и гордостта на Нова Зеландия, играеха приятелски мач срещу англичаните на стадиона в Дънийдън. Стадионът беше построен за световното по ръгби през 2011. Изглеждаше много модерно, но общината беше в тежки дългове заради него. Целият град беше украсен в черно и бяло, цветовете на Ол Блекс. Настроението беше приповдигнато. Пробвах да си купя билет, но се оказаха разпродадени. В крайна сметка гледах мача на голям телевизор в центъра на града.
   От Дънийдън се отправих към Куинстаун, ски-столицата на Нова Зеландия (на вниманието на Сашо и компания). На излизане от града ме качи един канадец от Квебек, който говореше смешен френски. Той също имаше път към Куинстаун. По път спряхме в Алекзандра, малко градче, където той живееше и работеше на местната открита пързалка за кънки – най-голямата в Нова Зеландия според него. Качихме съквартирантката му, немкиня и отидохме в Куинстаун да посрещнем другия му съквартирант, италиански архитект. Куинстаун беше много красив град, разположен на брега на езеро и заобиколен от високи заснежени планини. Останахме няколко часа в града и на мръкване те тръгнаха обратно за Алекзандра, а мен ме свалиха на разклона за Уанака. Спах в палатката до пътя. Нощта беше студена и едвам дочаках сутринта. Почти веднага ме качи един младеж, който отиваше на работа в Уанака. Пътят беше един от най-живописните, които някога бях виждал. Красивата, чиста и запазена природа и малкото на брой население правят Южния остров някакво късче паралелен свят, късче рай. В Уанака повървях докато стигна до разклона за Западния бряг. Точно стигнах разклона, когато бавно ме подмина една кола. Махнах и и тя взе че спря. Бяха двама младежи и на втората дума акцентът им издаде, че са французи. Винсент беше дошъл за година в Нова Зеландия, а Жан му беше дошъл на гости за месец. Двамата обикаляха страната. Малко след като ме качиха се изсипа голям порой, който не спря целия ден. До Западния бряг се намират Южните Алпи, високи близо 4000м. Спряхме да разгледаме ледниците в тях. Те се отдръпват все повече и повече последните години, така че повървяхме доста в дъжда докато ги стигнем. Вечерта спряхме в един хостел, който имаше голямо джакузи. Това беше идеалното лекарство срещу студения дъжд, който ни беше валял през деня. Киснахме се поне час в горещата вода. На следващия ден продължи да вали. Винс и Жан ме свалиха пред къщата на семейство Ра в Рапахои, където имах уговорка да остана. Сбогувахме се. Бяхме прекарали ден и половина заедно. Рапахои беше селце разположено досами дивото море. Семейство Ра пък се състоеше от 70-годишния Уил, напуснал преди повече от 40 години родния Манчестър, Катлин, жена му, която беше 100-процентово киви, и четирите им деца. Имаха и пето, но то беше вече достатъчно голямо и живееше самостоятелно в близкия град Греймаут. Уил имаше дълги побелели коси и брада и разпадащата се къща беше изрисувана с психаделичните му рисунки. Двамата с жена му бяха от старата генерация хипита, които след няколко години живот в пътуваща каравана, се бяха установили в Рапахои. Караваната беше обречена на постепенно изгниване и стоеше в двора като спомен за номадските години на семейство Ра. Излязох да се разходя. Къщата се намираше на пет минути от морето, което бушуваше в дъждовния следобед. Разходих се по брега и поснимах малко. Вечеряхме заедно със семейството. Беше простично и вкусно. Както удачно се изрази Уил, „Ние не сме богати, но живеем добре”. Поговорихме си доста. Човек имаше какво да научи от него. Останах да спя у тях, а на сутринта тръгнах рано, докато другите още спяха. Само Уил се беше събудил и си махнахме за довиждане. Исках да стигна преди залез до парка Абел Тазман. Оказа се сравнително лесно. На сутринта ме качи един млад дистрибутор на кока-кола. Той играеше ръгби и имаше планове да дойде да поиграе в Европа в някой аматьорски клуб. След него ме качи една млада китайка. Новозеландското правителство дава вече споменатите едногодишни работни визи на едва 1000 китайци годишно. Дела (това беше европейското име, което тя си беше избрала) си беше купила наскоро кола и пътуването с нея мина много приятно. Джипиесът и говореше на китайски и в един момент се разстрои нещо и не спря да повтаря. Дела идваше от някакъв не голям град в Централен Китай и беше невероятно любопитна към света. Не ми се слизаше от колата, когато стигнахме до мястото, където трябваше да се разделим. Направихме си една снимка за спомен. След няколко кратки стопа, между които двойка чилийци, катерач-ловец и еднокрак чичко с метален крак, пристигнах в парка далеч преди залез слънце. Катерачът-ловец спирайки ми ме предупреди, че носи карабина в колата. Изглеждаше много точен тип и не знам защо точно ми го каза. Когато ми разказа обаче как един път качил млада англичанка, която като видяла карабината зарязала багажа си и панически избягала, разбрах защо ме предупреди. После му се наложило да ходи в полицията да дава обяснения, защото не искал просто да и остави багажа на пътя.
   В Абел Тазман времето беше прекрасно. Този район има най-много слънчеви дни в годината в цяла Нова Зеландия. Намираше се на брега на морето и беше много диво и красиво. Повървях малко и поснимах красивия залез. Къмпингувах на едно хубаво местенце близо до входа на парка. На сутринта се разходих отново из парка и по обяд тръгнах към Блинъм. Качи ме  англичанин фотограф, а после един новозеландски земеделец. Той ме свали в Нелсън, красив крайбрежен град. Попекох се на каменистия плаж. Наблизо група дружелюбни безделници пиеха бира. На излизане от града почаках около час преди да ме качат една двойка гейове, единия бял, другия маори, които не спряха да пушат през цялото време. Бяха доста забавни острани. Те отиваха също в Блинъм. Главната причина да ходя там беше Роза, една германка, с която се познавах от Австралия. Роза не ме очакваше и много се зарадва като и се обадих да и кажа, че съм в Блинъм. Спах в един хостел. В стаята бях с група франсета, които работеха по лозята наоколо. Вечерта се посмяхме с Роза. Спах много добре след предната почти безсънна нощ в студа. На другия ден тръгнах за Крайсчърч откъдето имах полет за Окланд. Оказа се, че за вътрешни полети могат да се намерят много евтини билети. Билетът от Крайсчърч до Окланд например излизаше почти колкото само ферибота между двата острова. На излизане от Блинъм ме качи една жена, която отиваше директно в Крайсчърч. От дума на дума ме покани у тях. За пореден път се убедих, че кивитата са невероятни хора. По пътя Доминик (така се казваше жената) спря до един водопад. Вирчето под водопада се оказа детската градина на колония от малки моржчета. Десетки от тях си играеха на воля. Местни доброволци пазеха туристите да не ги притесняват много-много. Навремето прокарвали път до водопада и открили тази колония. Предприемачи искаха да разработят мястото, но за щастие то все още беше в диво състояние. Дано остане такова. Доминик точно беше купила на старо легло за стаята за гости и аз щях да съм опитната мишка, който да го пробва. Дойде Джон, приятелят на Доминик, и тя направи вкусна трапеза с различни видове сирена, сосчета, пушена сьомга и френска багета. На следващия ден се бяхме разбрали да отиден заедно в Литълтън за съботния пазар на фермерите, но на сутринта се оказа, че се е разболяла. Хванах автобуса и отидох в Литълтън, което беше градче, пристанище на Крайсчърч и доста по-живописен от него.  Пазарът приличаше на този в Дънийдън. Отново сергии с вкусотиики, от които можеш да опиташ. Имаше и група, която  свиреха кубинска салса. Вечерта се разделихме с Джон и Доминик. Полетът беше ранен и спах на летището. На сутринта отново пробвах да стопирам до града. Качи ме един пакистанец със скъпа кола. Мечтата му беше да пътува и аз му дадох някои съвети как да го направи по-евтино. В Окланд този път останах у една тайландка, Кой, с която имахме интересни разговори. Тя ме посрещна с тайландско ядене и с още един неин приятел си направихме неделно обедно парти. На следващия ден аз и приготвих нещо. Май го хареса. Този път случих на слънчево време в Окланд и три дни се излежавах по паркове. Последния ден се качихме на Маунт Идън, откъдето се виждаше целия град. Островът тук е широк едва десетина километра и от върха можеше да се види на запад Тазманово море, а на изток – Тихия океан. Самият връх беше вулкански конус с огромна дълбока дупка по средата. Сбогувахме се с Кой и аз реших да не рискувам и хванах влак до един близък до летището град. Както в повечето градове, директният автобус/влак до летището е с раздути цени, но винаги има алтернативен начин, по който да стигнеш евтино. На гарата едно момче ме дочу да питам къде спира автобуса за летището и направо ми предложи да ме хвърли дотам с колата, въпреки че отиваше в обратна посока. Ех, тези кивита! Така се разделих след близо месец с Аотеароа, според някои последния рай на земята... 

 
Картонената катедрала в Крайсчърч.

Съботния пазар на фермерите в Дънийдън.

Група индонезийци се снимаме за спомен. 

Преди да се разделим с Дела на разклона за Мотуека.

До училището в Литълтън.





Няма коментари:

Публикуване на коментар