петък, 24 януари 2014 г.

Сингапур / Малайзия #2


След като се сбогувахме със Сандра, Сахиб, Зевс и другарчетата му, тръгнах към близката спирка на автобуса за към централната автогара. След не повече от пет минути чакане от една странична уличка ме доближи ухилен китаец:

У.К.: Здравей! Какво чакаш?
ПЪТНИК ЗА СИНГАПУР: Автобусът за автогарата.
У.К.: Идвай с мен! Ще те закарам за пет рингита.
П.З.С.: Пет рингита?! Автобусът ще ме закара за един и двайсет.
У.К.: Хубаво, добре, ще те закарам за един и двайсет.
П.З.С.: Наистина ли?
У.К.: Да. Идвай!

    Колата му беше паркирана на стотина метра в уличката пред една къща. Натоварихме се и той подвиквайки се сбогува с някаква жена : „Хайде, бай, аз си намерих клиент!” и подхилвайки се на глас се качи в колата. Разговорът беше много интересен като този китаец успя за десет минути да резюмира съвременната човешка цивилизация като спомена, че китайците са най-старата съществуваща цивилизация. През цялото време той не спираше да се хили доволно на глас. Когато стигнахме поисках да му платя, но той категорично отказа. На автогарата веднага намерих автобус, който тръгваше след пет минути и още преди да съм се огледал, вече бях на път за Джохор Бахру. Градът се намираше на брега на Сингапурския проток срещу Сингапур, за където всъщност бях тръгнал. Маневрата се налагаше, защото директният билет до Сингапур е два пъти по-скъп, отколкото този до Джохор Бахру, а ги делеше един мост. След три часа пристигнахме. Ориентирах се откъде тръгваха най-евтините автобуси за Сингапур и седнах да хапна. На границата нищо особено не се случи, освен може би странният въпрос на сингапурския полицай гледайки ми паспорта „Това вие ли сте?”. Отговорих простичко „да” и той ме пусна да мина. В Сингапур щях да остана няколко дни на гости у Джулиъс, филипинец, приятел на мой добър приятел също филипинец. Джулиъс живееше с още осем филипинци в четиристаен апартант. Извини ми се предварително, че ще трябва да деля хола с още един гостенин, филипинец. Нямах абсолютно нищо против. Джулиъс обаче незнайно защо се чувстваше виновен от ситуацията и каза, че за компенсация закуските и вечерите са за негова сметка. Е-ха, че неочакван бонус! Това обаче не беше всичко. В метрото трябваше да си купя карта. Нямах много пари в брой и Джулиъс просто взе една, напълни я с $20 и каза да не се притеснявам. Дядо Коледа все пак си спомни за мен, след като ме подмина в края на декември. Бях чел, че филипинците са толкова гостоприемни, че понякога вземат назаем пари, когато имат гости. Джулиъс едва ли беше взел назаем, но такова гостоприемство от човек, с който дори не се бяхме срещали, не бях виждал (освен може би в Сантяго де Чили).
   В Сингапур прекарах три дни, кой от кой по-интересни. Стана дума, че градът-държава получава независимост (против желанието си) през 1965. Има население от около 5 млн. Веднага се набиват на очи многото китайци (70%), чистотата на града и скъпите в сравнение с Малайзия цени (все пак далеч от тези в Париж например). Страната очевидно е доста богата, а и много социална. 83% от населението живее в държавни жилища, които се отдават за закупуване при много изгодни условия (за да получиш такова жилище трябва да имаш редовни документи и да си женен/омъжен или да си над 35 години). Сингапур е обявен за английска колония през 1819 от някой си Ръфъс. Дотогава островът е бил слабонаселен. Този Ръфъс е бил надарен с невероятен нюх и днес Сингапур е най-важният транспортен възел в района (развил се за сметка на западането на Мелака и Пенанг). След основаването на английската колония, започват да прииждат китайци от южните провинции прогонени от трудните времена там. Малко по-късно започват да идват и индийци предимно хиндуисти от Южна Индия, но също и такива от Северна, както и мюсюлмани, джаинисти и сикхи.
   Сингапур, също както Куала Лампур, очакваше китайската нова година. Чайнатаун беше окичен с фенери и цветни конски статуи направени от плат. По улиците и в храмовете беше затрупано с хора и стоки. Всяка сутрин Джулиъс ме будеше в седем часа, за да закусваме заедно. Когато ставах, той вече беше направил палачинки и сложил масата. През деня той работеше, а аз изучавах града. Попаднах на обява за безплатни обиколки на града с гид (оставяш бакшиш). Така се запознах с Уей и Имран. Уей беше местен китаец, който се беше завърнал след 2,5-годишно пътешествие по света. Имран пък беше пакистанец работещ в Националния музей и с усмивка се сещаше за посещението си в България. Той бил в група със сингапуски китайци, които вървели по пътя на Ориент експрес от Истамбул за Западна Европа. На българската граница нашите полицаи бая се почесвали по главите и опорствали да ги пуснат, защото мислели че китайците са нелегални емигранти проникващи в Европа с фалшиви паспорти. На румънската граница историята се повторила. Имран искарали шест дни в София и пак му се идваше. Уей тепърва започваше да развива туровете си и аз му споделях, това което знаех от разговори с приятели и опита от подобни турове в Париж, София и други градове. Ден по-късно Уей ми прати емоционален имейл, че ако в петък съм в Сингапур, трябва задължително да дойда на неговия тур посветен на фестивала Тайпусан. Имал съм невероятния шанс да съм тук по това време. Уейн беше прав. Тайпусан беше силно и незабравимо изживяване. Това е хиндуиски фестивал на не ме питайте кой бог. Дълга процесия минаваше от един храм до друг храм. В първия храм мъжете (Уей каза, че е видял и жени) биваха надупчвани с шишове и куки през кожата на ръцете, гърба, корема и гърдите, както и бузите, устните, езика и дори челото. Пред очите ми мъж припадна секунди след като му бяха пробили бузите. След това натоварени с тежки шарени конструкции и накичени със закачени за куките звънчета, дранкулки и плодове (най-често мандаринки), набожните преминаваха три-километровото трасе до другия храм. Някои като екстра бонус върваха на чехли с пирони, други пък дърпаха тежки товари закачени за куките на гърба им. През цялото време те бяха окуражавани от роднини и приятели, които пееха в транс. Доколкото разбрах мъжете не правеха цялото това усилие само за себе си, а за благоденствието на цялото семейство. По-приятната част от фестивала бяха хората от процесията, които хвърляха на зяпачите пликчета с ядки, сухи плодове и кексчета. Други раздаваха вода, сокчета, айрян (в найлоново пликче със сламка!) или пък кутии с храна. От всичко опита.
    Една от вечерите се срещнахме с Чай. Тя е китайка от Малайзия, но от двайсет години живее в Сингапур. Запознахме се преди две години, когато тя беше отседнала у Венета по същото време, когато и аз бях в София. Чай работи по банките, но иначе е голяма пътешественичка. Била е дори в Северна Корея! Посмяхме се добре с нея и с една нейна приятелка, която беше довела един пътуващ французин от камбоджански произход, живеещ във Финландия. Следващото пътуване на Чай щяло да бъде в Иран.
    Следобеда след Тайпусан, все още под емоциите на фестивала, се прибрах вкъщи, изкъпах се, прибрах набързо багажа и вдигнах платната обратно за Малайзия. Този път исках да пътувам с влак.  Отново познатата история – ако го вземеш от Сингапур (гарата е на границата!) е два пъти по-скъпо, отколкото от следващата гара (Джохор Бахру сентрал), която е от другата страна на границата.  Хванах нощния влак за Джерантут.  Така бяха надули климатика в него, че всички зъзнеха завили се презглава с кой каквото намери. Влакът спря в Джерантут в 5:30 сутринта. Малко преди слизане се запознах с едно местно момче. Като слязохме от влака го попитах накъде да хвана за автогарата. Той тръгна да ми обяснява, после се засуети замалко и се обади на някой на малайски по телефона. Каза ми само да чакам. След малко пристигна едно друго момче на моторче. Размениха си няколко думи и момчето ми подаде безмълвно каска. Качихме се на моторчето с огромната раница, която носех. Момчето караше ловко, защото едва ли му бе леко с гигант като мен (еми да, такъв съм за местните стандарти) и две раници общо към 25кг. След около две минути стигнахме автогарата е се сбогувахме почти безмълвно. Останах сам. След малко пристигна отнякъде двойка 50-годишни, които взех за руснаци. След безсънната нощ на Северния полюс не горях от желание да се напрягам да говоря на руски и предпочетох да не им се обаждам. По едно време се появи много мургав с кървясали очи, но пък засмян до уши човек, който се оказа шофьорът на микробусчето за джунглата на Таман Негара. След около час бусчето ни стовари на площада на малко селце. Селцето може да беше малко, но пък си имаше голямо и чисто училище. По стените му бяха изписани мъдрости на английски и малайски. От една сергия взех ориз с яйце и малки сухи рибки и чай с мляко. Беше евтино – по малко от евро. Оставих си раницата в туристическия център и си купих билет за парка (40 ст.). Не беше скъпо, но правеше впечатление, че бяха сложили всякакви такси – разрешително за снимане с фотоапарат (телефон включително), за къмпингуване (диво), за преминаване по въжения мост (най-дългия в света – 600м!). От тези всички платих само тази за въжения мост, защото някаше как. За моста се минаваше през врата, а на вратата стоеше стража. Тези за фороапарата и къмпингуването ми се сториха несправедливи и не платих. Въпреки заплашителните знаци за глоби, никой не го беше грижа кой за какво беше платил. Местните по принцип не са скандалджии (за две седмици не чух някой да се кара), пък и имаше много работа покрай туристите, предимно бели.
     Влизането в Таман Негара (буквално „Народен Парк”) ставаше през бурна и мътна река. Мост нямаше. Прехвърляха те с лодка като още не стъпил на кея от другата страна вече се спускаше някой да те качи. Таман Негара е най-старата джунгла в света (150 млн. години). Само допреди няколко стотин години целият Малайски полуостров е бил дива джунгла. Последвала е голяма сеч, но днес всичко е поставено под контрол (за разлика например от Бразилия). Паркът е голям над 5 хил. км² и в пределите му се намира най-високият връх на полуострова – 2187 м. На територията му живеят свободно слонове, тигри, тапири и носорози. Не срещнах нито едно-едничко от тях. Само стадо маймуни, които нахално се опитваха да ми отворят чантата и да ми вземат яденето. Да наблюдаваш маймуните е много забавно. Удивително е колко наподобяват човек и някои негови черти. За да се стигне до върха беше нужна близо седмична експедиция из джунглата и нещо не ме влечеше точно в този момент. За сметка на това вечерта спах на открито в един рибарски заслон до реката. Както стана дума нито едно диво животно не дойде на водопой нощем. Най-опасните хищници, които човек реално може да срещне в парка, бяха комарите. Антикомаринът, който носех обаче се оказа, че върши отлична работа. Комарите жужаха наоколо ми, без нито един от тях да се осмели да ме хапне. Като цяло беше малко скучно, защото повечето посетители бяха от дръпнатата средна класа на Западна Европа. Интересни бяха срещите с местните, с един швед, който се запознал с жена си шведка преди 20 години докато обикалял региона с палатка (по-точно докато карал курсове по гмуркане в Австралия). Няколко пъти се засякохме и с двойката руснаци - Саша и Наташа, които се оказаха всъщност украинци. Те с искрен възторг описваха Чианг Мей в Северен Тайланд и Сиануквил в Камбоджа, което ми даваше идеи накъде да ходя. Бяха много симпатична, типично руска (пардон, украинска) двойка. На пръв поглед много дръпнати и резки, но като им влезеш под кожата направо се разтапяха. Нямаше как, понапънах се и проговорих на руски.
Вечер звуците на джунглата се запечатваха дълбоко. Звуци, останали същите последните 150 млн. години. Заслужава си човек да се заслуша и замисли. Минаването по споменатия въжен мост също беше силно изживяване. Реално това не беше мост дълъг 600 м., а няколко десетки с дължина 10-30 м. свързани помежду си. Гледката от около 50 м. над девствената джунгла беше впечатляваща. Останах да спя още един ден в рибарския заслон. На Саша и Наташа им беше необходим само един ден да се наситят на джунглата. Сбогувахме се с пожеланието пак да се срещнем някъде.



Рибарският заслон.


Ехо, какво търсиш тук ?


От Таман Негара се отправих към о-в Пенанг, друга бивша важна английска колония в района. Имаше преки пътища, но по тях не минаваха редовен транспорт. Наложи се да се върна през Кей Ел и оттам да хвана автобус за Пенанг. Станах рано-рано и още по тъмно ходих през джунглата до брега на реката, откъдето минаваха лодките за селото. Преживяването беше много силно. В училището на селото строените ученици пееха химна. Шестнайсет часа по-късно позвъних на вратата на Мишел. Бях сменил точно седем превозни средства, за да стигна дотук. Бях се свързал с Мишел чрез каучсърфинга. Той беше 50-годишен марсилец, който след две години и половина обикаляне по света си беше купил апартамент на последния (17и) етаж в блок до плажа на Пенанг. На вратата висеше катинар. Реших, че може би още не се е прибрал. Писах му съобщение, че съм пристигнал, оставих си чантата пред вратата му и отидох да хапна. Докато ядях най-вкусната супа, която бях опитвал през живота си (том юм с морски дарове) в кварталното семейно ресторантче пристигна неочаква вест. Мишел ми бил писал още преди два дена, че има промяна в плановете и не може да ме приюти. Писал, ама в джунглата интернет няма. Разочаровах се малко. Не толкова от промяната в плановете, а заради това, че Мишел едва ли не ме обвиняваше, че нарочно не съм обръщал внимание на съобщенията му. Негов си проблем. Психолозите казват, че човек преценява другите хора според собствените си характер и проекции. Привърших със супата, върнах се да си взема раницата и се отправих към автобусната спирка в посока Джордж Таун, главния град на Пенанг. Когато човек носи палатка и всичко необходимо за къмпингуване, не се притеснява много много, пък и беше поне 25 градуса. Реших в никакъв случай да не спя в хотел или хостел и се заразхождах из Джордж Таун в 12 през нощта. Някакъв индиец ме спря на улицата и ентусиазирано ме агитираше да отида в хотела му. Казах му, че по-скоро имам нужда от интернет. Час по-късно излязох от хотела. Един от служителите ми поиска три рингита за интернета, но боса му ми каза да си вървя. Закрачих пак през спящия град. Не след дълго ми се мерна красива църква. Брей, а пък в заградената градина на църквата, нещо като беседка, досущ като рибарския заслон в джунглата. Вратата на градината зееше гостоприемно. Реших (наивно кактощеше да се окаже по-късно), че нарочно са я оставили отворена за такива закъсали пътници като мен. Разпънах надуваемия матрак и си легнах. Не беше баш като в джунглата. Вместо птичи песни, шумяха коли, а звездите и луната бяха заслепени от силните улични лампи, но ставаше. Към 5 часа ме доближи някакъв човек, който май доста се уплаши. Казах му, че ще остана още час-два тук и той се изпари без да каже дума. Станах към 7 и запознах да правя леки упражнения, за да се разчупя малко. В това време пристигна някакъв служител на църквата. Каза, че това е църква и, че нямам право да правя гимнастика там. Ако искам мога да остана, но да седя кротко. Може и да беше същия човек от по-рано сутринта, вече събрал кураж да ми проговори. Тръгнах си. По-късно през деня посетих църквата. Оказа се първата англиканска църква в Пенанг и беше нещо като монумент. Сигурно затова е забранено да се прави гимнастика в двора и. Посетителите трябваше да се запишат имената и откъде идват в тетрадка. Имаше и колонка за забележки. Там написах, че благодаря за гостоприемството, което жената едва ли разбра. Пенанг приличаше на Мелака. Тук обаче колонизаторите, подобно на Сингапур, от самото начало бяха англичаните. И тук, както в цяла Малайзия, на една и съща улица имаше джамия, църква, китайски храм и хиндуиска пагода. Джамиите бяха в различен стил в зависимост от това кой ги беше строил – малайци или южноиндийски мюсюлмани. Китайските храмове също бяха различни – такива издигнати от имигранти от о-в Ханан или от провинция Те Чоу. Пенанг беше известен с друго. Това бе столицата на уличната храна! За малко пари можеше да хапнеш различни вкусни храни – малайски, китайски, индийски, тайландски, арабски. Сега разбрах защо Мишел беше избрал да живее тук – вкусна храна, културен живот и пясъчни плажове. Какво друго му трябва на човек?! А и евтино при това.
Сутринта довърших гимнастиката си в един парк като част от местна група за тай чи. В тоалетната на парка се оказа, че мога да си взема душ. Определено имах нужда. За последно се бях къпал в Сингапур. Направих последен опит да намеря домакин чрез каучсърфинг. Писах на един, който ми изглеждаше подходящ, но той отговори, че вече имат трима гости за довечера. Реших, че утре рано сутринта потеглям за Тайланд. Опитах още от чудната храна и вечерта седнах на кея да гледам рибарите. Майка с две дъщери, всичките забулени, ловяха риба, докато бащата оправяше такъмите. По едно време се заговорихме с някакъв човек. От дума на дума се оказа световен шампион по риболов. Показа ми на телефона му десетки снимки с огромни и различни риби. Имаше и една с двуметрова акула. Хващал ги, снимал се и после ги пускал обратно. Другата му страст бяха китарите. Беше се монтирал на някаква снимка ка свири рамо до рамо с Джими Хендрикс Имаше и една снимка от Мека от Каабата. Трябва да е доста вълнуващо да наблюдаваш на живо спектакъла на молещите се хаджии около свещенния камък. Подари ми някакво риболовно приспособление, което сам бил направил от рециклирани части. Тръгнах към църквата в добро настроение от хубавата среща. Някой обаче беше взел мерки срещу неканените нощни гости и градината на църквата беше заключена. Върнах се в парка и си легнах на тревата. Не можах да спя много. Духаше студен вятър и се наложи да си облека зимните дрехи, с които бях тръгнал от Париж барабар с ръкавиците. От някаква групичка пък до парка се носеше силна електронна поп музика, което съвсем правеше невъзможно за спане. Не бях обаче много придирчив. Така или иначе трябваше да се надигна в 4. Станах и се отправих към мястото откъде щеше да ме вземе микробусчето за Сурат Тани, Тайланд.



Най-гостоприемната църква на Пенанг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар