неделя, 6 април 2014 г.

Виетнам


   Рано сутринта пресякохме границата с Виетнам. Веднага прави впечатление големия поток от моторчета. Както щеше да стане ясно по-късно, Виетнам е страната на моторчетата. В градовете количеството им беше изумително. Буйни реки от бръмкащи по-стари и по-нови модели с по двама, трима и повече пътника заливаха улиците. Вероятността да бъдеш сгазен на пешеходна пътека е огромен, тъй като за виетнамците тя явно е ненужно украшение, което ненужно затруднява и без това адското движение по улиците. За да пресечеш, има само един начин: кръстиш се, тръгваш смело и бавно крачиш напред с постоянна скорост докато не стигнеш отсрещния тротоар. Безсмислено е да се опитваш да избягваш моторчетата, те хвърчат отвсякъде. Просто вървиш напред и ги оставяш те да те избягват. Реката се разделя плавно на две покрай теб и ти успяваш да пресечеш невредим. В началото си мислех, че трудно бих се справил, ако реша да карам моторче във Виетнам. Оказа се, че не е чак толкова трудно. Просто трябва да спазваш някои принципи. Точно както с пресичането на улицата.  Друго нещо, което прави веднага впечатление са знамената със сърп и чук и портретите на Хо Ши Мин, които дебнат навсякъде. Огромни изображения на Чичко Хо, както галено го наричат виетнамците, гушнал малко усмихнато дете красят входовете на всички училища. В храмовете, на портретите чичкото разговаря видимо вглъбен с духовниците, в заводите работи усилено захлупен с работническа каска, а по спортните площадки усмихнато вдига гирички на преклонна възраст. Човек неизбежно се връща двадесетина и повече години назад в България. Приликите обаче са само привидни.  Всичката тази бутафория е много измамна. Де факто Социалистическа Република Виетнам (както официално се нарича страната) не е комунистическа страна. Тя дори трудно би минала и за социалистическа. Под сърп и чуковете политическите последователи на Хо Ши Мин градят една модерна капиталистическа страна по примера на Китай. Разликата с демократичните държави е в това, че властта е еднопартийна, тоест борбата за власт не е между отделни партии и стоящите зад тях икономически интереси (както на практика се получава), а между отделни личности и кланове вътре в самата партия. Това прави управлението по-малко гъвкаво, но пък осигурява политическа стабилност, която е особено важна за развиващи се икономически страни. След реформирането и отварянето на икономиката към световния пазар през 1986, Виетнам се развива средно с около 10% на година, което я прави една от най-бързо развиващите се икономики в света. Страната е много гъсто населена (на територия от три Българии живеят 90 млн жители), което я прави много съблазнителен пазар и следователно важен търговски партньор. Управляващата олигархия упорито втълпява на виетнамците мита, че страната е комунистическа и следователно цари равенство и грижа за обикновения човек, но фактически главната и цел е здраво да държи лостовете за управление, а хората са оставени свободно да се оправят кой както може. Митологизирането и идеопоклонниството пред Хо Ши Мин също като че има за цел да оправдае несменяемостта на властта. Неговите политически и икономически идеи са праволинейно марксистко-ленински. Единствената идея измежду тях обаче, която днешните управници на Виетнам прилагат, е тази на Ленин за нуждата от една единствена партия, която да управлява авторитарно.

   Някъде по обяд стигнахме в Хо Ши Мин Сити, известен още като Сайгон. Настанихме се в един хостел, в който рецепционистите говореха и разбираха десетина-двайсет думи английски, но това явно беше достатъчно, за да го управляват успешно.  Градът се оказа много приятен. Хората се оказаха много усмихнати и добронамерени. Центърът на града се оказа пълен с красиви сгради и скъпи стоки. Парковете бяха добре подредени и пълни с цветя. Беше удоволствие да се разхождаш в него. Градът е удобно разположен в близост до морето и до река Меконг и е на практика икономическа столица и най-населен град на Виетнам (8 млн.) Сайгон е бил столица на поддържаната от САЩ Република Виетнам (Южен Виетнам). През 1975 обаче войските на Виет Конг (южновиетнамската комунистическа революционна армия) и на Виет Мин (северновиетнамската армия) завземат президентския дворец и ликвидират Република Виетнам. Страната е обединена под ръководството на северновиетнамската комунистическа партия със столица Ханой. Сайгон пък е преименуван в чест на починалия няколко години преди това революционен лидер. За да се разбере как се стига до това обединение на държавата е интересно да се види първо как се е стигнало до разделянето и. Виетнам е завладян от французите във втората половина на 19в. и е със статут на френски протекторат (колония). Страната е разделена на три области от французите – Тонкин, Анам и Кохинхина. В началото на 20в. голяма част от националистическите антиколониални движения започват да включват елементи на популярната тогава марксистка икономическа теория, а след 1917 и провеждането на революция по пример на руската. Не е трудно да се обясни популярността на революционния комунизъм. Голяма част от виетнамския елит сътрудничи с френските колонизатори за сметка на експлоатираното и живеещо в мизерни условия население, затова изглежда естествено желанието едновременно да се ликвидира френското управление и да се въведе по-справедлива социално-икономическа система. Изпратеният от коминтерна Хо Ши Мин успява чрез личните си качества и опит да обедини различните движения и дори да създаде революционна армия. Самият Хо Ши Мин е доста интелигентна и решителна личност трябва да се признае. Говорил е свободно пет езика (виетнамски, китайски, френски, английски и руски). Учил е и е работил в Париж, Ню Йорк, Лондон, Москва и Гуанджу. Той е и един от основателите на френската комунистическа партия, доста дейна и до ден днешен. По време на Втората Световна Война Хо Ши Мин и революционната му армия получават активна помощ от Бюрото за Стратегически Действия (предшественика на ЦРУ), тъй като американците са разчитали на тях в борбата с японските окупатори на Виетнам. След  края на войната Хо Ши Мин използва неясната ситуация и формира Демократична Република Виетнам, комунистическа държава със столица Ханой. Това не минава така лесно и Шарл дьо Гол решава да възвърне френската власт над бившите колонии. Избухва Първата Индокитайска Война, която завършва през 1954 с образуването на Северен и Южен Виетнам. Конфликтът не спира дотук. Южновиетнамската революционна армия Виет Конг, подпомагана активно от Северен Виетнам (както и от СССР и Китай) продължава да се бори срещу новото правителство. Стига се дотам, че американците се намесват активно във войната. Пикът на американското участие е през 1969 когато близо 500 000 американски войници подпомагани от американската авиация се бият във Виетнам в помощ на южновиетнамската армия. На съвестта на американците тежат над 3 млн убити виетнамци и може би още по-ужасното от човешка гледна точка (ако има нещо по-ужасно от това да отнемеш насилствено живота на друго човешко същество) – използването на химически оръжия. Близо 3 млн души са засегнати от отровните съставки разпръсквани от американската армия (в т. ч. и американски, австралийски и корейски военнослужещи). Най-страшни са последиците от т. нар. Оранжев Агент – газ, който води до мутация на клетките и оттам до неописуеми израждания у засегнатите поколения наред (снимки за притежаващите здрави нерви). На съвестта пък на победителите, освен убитите в сражения, ще тежи и избиването на поне 100 000 – 200 000 политически противници, милиони прокудени, както и забавянето на икономическото развитие на страната (поне до вече спомената 1986, когато е приет „Дой Мой”, виетнамската „перестройка”, програма за либерализиране на икономиката и насърчаване на частната собственост и икономическа инициатива).

   От Хо Ши Мин Сити хванахме нощен автобус за  Кам Ран. Това беше може би най-модерният автобус, в който някога се бях возил – с цветни неонови лампи и с три редици двуетажни легла, които обаче бяха правени за виетнамци и идваха малко късички и теснички. Кам Ран е на брега на морето. Един от поляците в Бангкок ни го беше препоръчал като нетуристическо хубаво място. Когато пристигнахме на сутринта обаче не бяхме очаровани, тъй като градчето беше много безлично, а плаж въобще не се виждаше – само нещо като блато. Почнахме да махаме на колите да ни качат до близкия курорт Ня Чанг. Един микробус така наби спирачки, че една жена на моторче се заби в него и падна на платното. За щастие и нямаше нищо особено. Микробусът продължи без дори да спре да видят как е жената. Скоро пристигна редовен микробус и ни хвърли до Ня Чанг.  Градът приличаше на типичен пост-соц български курорт и за да бъде приликата още по-голяма – беше пълен с руснаци. Останахме два дни там, колкото да изгорим и да се изкъпем в морето. Хванахме автобус за Хой Ан, добре запазен старинен пристанищен град. Обявен е за Световно културно наследство от ЮНЕСКО. Градът е пълен с шивашки ателиета, където можеш да поръчаш да ти ушият каквото поискаш на привлекателни цени. Тук навремето се е простирала държавата Чампа, завоювана от виетнамците в началото на 19 в. В града е имало много китайски и японски търговци. Красивите им къщи стоят и до днешен напомняйки за славното минало. Пристанището днес отдавна не функционира и градът е предимно интересен за многобройните туристи.

   В Хой Ан останахме само един ден, колкото да го разгледаме и отидохме в близкия град Хуе. Градът е бил седалище на виетнамските императори от 1802 до 1945. Най-интересното нещо бяха гробовете на императорите пръснати в околността. Трябваше да наемем моторче, за да ги разгледаме. Оказа се, че не било толкова трудно да се кара в лудото движение. Цитаделата, където императорите и придворните им са живели, е била тежко бомбардирана през войните и честно казано не беше много интересна за гледане. Вечерта тръгнахме за Ханой. Тук трябваше да се разделим с Кети, която хващаше самолета за София. Изпратих Кети и останах да си почина няколко дни в Ханой. За три седмици с нея бяхме прекосили три държави и се бяхме поуморили малко от това препускане. В Ханой времето беше мрачно и валеше почти всеки ден. Хората също приличаха на времето – не много дружелюбни и навъсени дори груби. Отседнах у едно момиче, което намерих на каучсърфинга. Тя се казваше Нга и преподаваше виетнамски на чужденци. Тя ме научи как да чета на виетнамски и как да произнасям определени фрази. Оказа се, че във виетнамския език особено значение има тона, с който произнасяш дадена сричка. Например сричката „да” може да бъде произнесена с пет различни тона и означава пет различни неща. След десетина дни успях да науча как точно да и произнасям името. Мечтата на Нга беше да пътува по света. Вдъхновение и беше книгата на едно младо виетнамско момиче, което бе пътувало в над 20 страни с първите 700$, които бе изкарала в живота си. Останах два дни у тях и после се преместих два етажа по-горе у Да, симпатичен младеж и приятел на Нга. Той едва говореше английски, което водеше до забавни сцени. Да беше на 24, но вече имаше собствен бизнес с недвижими имоти и четеше разни смешни книги от типа на „Как да станем милиардер” на Доналд Тръмп, които всъщност може би му бяха много полезни. Обикалях различните музеи на Ханой и дебнах кога дават да е хубаво времето в Халонг и при първото слънце, което мернах в прогнозата за времето тръгнах. Халонг беше наистина магическо място. Това са група острови с интересни форми. В превод означава „драконови зъби”. Платих за обиколка с лодка на островите, която включваше и гребане в каяк в скрито езеро и къпане на миниатюрен безлюден остров. Вечерта си опънах палатка на остров Кат Ба, най-големият от групата. През нощта се оказа, че група местни младежи си организираха караоке парти на същия плаж. За щастие приключиха бързо. Тукашните бяха много мили и нямаха нищо общо с ханойците. Явно май навсякъде по света столичаните са най-изнервените и груби жители, което сигурно може да се обясни със стреса. Пътувайки към острова срещнах двама израелци. Попитах ги какво е обяснението, че такъв малоброен народ като тях успява да пътува навсякъде (на Ко Панган в Тайланд половината надписи бяха например на иврит). Отговорът беше прост – израелците, мъже и жени, карат задължителна казарма, за която получават заплата и която е трудно да изхарчат (защото така или иначе всичко им е осигурено). След края на казармата повечето заминават със спестените пари на дълги пътувания „за да си прочистят главите” както ми казаха те. Попитах ги дали са убивали хора. Те се изсмяха и казаха, че реалната обстановка в Израел е далече от това, което се показва по телевизията.

   Върнах се в Ханой, където един приятел на Нга ни беше взел билети за концерт на легендарна виетнамска рок-група. Рокът е бил забранен в годините след войната. В днешно време забрана няма, но той продължава да е по-скоро ъндърграунд музика. Групата свиреха много прилично и се държаха много семпло (видео). На другия ден се отправих към Ха Зан, град в планините на границата с Китай. Препоръчаха ми да отида там и да наема моторче, с което да обиколя района. Когато пристигнах в Ха Зан открих, че моторчетата са два пъти по-скъпи от тези в останалите части на Виетнам (сигурно защото пътищата бяха лоши и поддръжката струва повече), така че реших първия ден да остана да разгледам града. Ха Зан не беше нищо особено, но за сметка на това до него имаше един висок хълм. Качих се. Откриваше се чудна гледка. Под върха имаше будистки храм. Запознах се с монасите. Те не говореха английски, но се разбирахме с жестове. Поканиха ме да ям, а после и да спя в храма. Нямах нищо напротив. Привечер поиграхме с едни местни момчета на као, игра в която подаваш с крак перце. След това отидох пак да хапна в храма и се присъединих към единствения монах за вечерната молитва, която завърши с едночасова медитация. Другите двама бяха заминали за Ханой. На сутринта станах рано и яхнах моторчето. Два дни пърпорих из планините. Беше невероятно изживяване.  Видях неописуеми гледки. През нощта спах на палатка в парка на един град на 20-ина километра от Китай. На сутринта в града имаше голям пазар (беше неделя) и местните се бяха стекли от близките селца. Хората обитаващи тези райони са от различни етнически групи. Всяка група си имаше специфично традиционно облекло. Тъй като това е най-голямото социално събитие в живота им, всеки беше облякъл най-хубавите си дрехи. Пазарът е и най-удобния случай за младите да се срещнат и харесат, така че младите момичета бяха великолепно облечени. На пазара се продаваше какво ли не. От всевъзможните китайски джунджурийки до прасенца, крави и кученца. Не посмях да попитам дали кученцата бяха за ядене или за пазачи. Вечерта се върнах в Ха Зан и хванах автобуса за Ханой. Главата ми беше пълна с впечатления. На следващия ден Да имаше рожден ден, но не можах да остана да празнувам с него и гостите му. Отправих се към летището, където в един през нощта трябваше да хвана самолета за Манила.
      
Петзвезден автобус във Виетнам.


Нга, Да и аз.
Дневният режим на Да. Ставането в 5 е по-скоро пожелателно.

Заливът Халонг.

Планините в Северен Виетнам.


На пазар в Донг Ван.

Няма коментари:

Публикуване на коментар