Тайланд #2 / Камбоджа

   След 13 часа път с влак пристигнах на най-близката до къщата на Туум гара в Бангкок. Обърках се в коя посока да хвана автобуса и първо попътувах до последната спирка, хапнах там и после се върнах в правилната посока. В къщата имаше няколко нови каучсърфиста. Следобеда отидох да посрещна Кети на летището. С нея веше бяхме пътували няколко пъти и следващите три седмици щяхме да изкараме заедно. Трябваше да минат няколко дни, за да влезем в ритъм. Тя идваше само за три седмици и искаше да види максимално от цели три държави – Тайланд, Камбоджа и Виетнам, което означаваше голямо препускане. От вълнение тя почти не спеше в началото и за разлика от мен въобще и не изкара период на свикване с часовата разлика. Аз бях влязъл в по-спокойно темпо, но нямаше как, трябваше да забързам. С Кети останахме три дни в Бангкок. Беше много забавно, защото при Туум постоянно идваха и си заминаваха нови пътешественици. Най-интересно беше с група поляци и един унгарец. Беше много странно и вълнуващо да се возя пак на лодката - градски транспорт за 15 бата.

   От Бангкок хванахме влак до Аютая, който беше безумно евтин. Аютая е бил столица на едноименно кралство, наричано още Сиам. През 17в. Кралство Аютая е било в добри връзки с Франция на Луи XIV като често са сравнявали града с Париж по богатства и големина. Стотина години по-късно обаче, войнствените бурманци завземат Аютая и разграбват и разрушават града. Днес остатъците от славното някога кралство са защитени от ЮНЕСКО. Оставихме си багажа на гарата, наехме колела и се впуснахме да разглеждаме. Слънцето печеше нечовешки. Бурманците не бяха оставили много за гледане. Дори будиските храмове бяха полуразрушени, въпреки че самите бурманци са ревностни будисти и до ден днешен. Вечерта хванахме автобус за Чианг Май. На мен ми се искаше да останем още един ден, за да разгледаме някои от многобройните музеи. Остана за следващия път.  По стечение на обстоятелствата за трети път за един месец отивах в Чианг Май. Този път не писах на руснаците, а решихме да наемем стая с Кети. Попаднахме на гестхауса на един белгиец и приятелката му, тайландка. Бяха симпатични и на сутринта хапнахме от специалитета на гестхауса – белгийски гофрети със сладолед. Чианг Май и този път бе много гостоприемен с мен. Намерих си банкнота от 1000 бата (30$) на земята, което си бяха много пари. С тях си позволих лукса да си взема ВИП билет за тай-бокс вечер, а и останаха за тигрите и слоновета за следващия ден. Наехме моторче и отидохме до близкия манастир в планината. Оттам се откриваше хубава гледка над града и въздухът беше възбуждащо чист и ухаещ. Вечерта оставих Кети да се разхожда и отидох на тай-бокса. Тя междувременно беше успяла да се загуби и един добронамерен местен я беше хвърлил с моторче. Явно съм бил много голям мераклия, защото пристигнах пръв в залата. Дадоха ми лист с програмата за вечерта. Очакваха ме шест битки плюс една изненада. Настаних се и наблюдавах как постепенно масите се пълнят и организаторите приготвят вечерта. Спектакълът винаги ме е привличал. Цялата обстановка беше много колоритна. Традиционно физическият и психологически (но спортсменски) двубой е съпроводен с музика свирена на живо, в която върху монотонен ритъм отмерван на индийски  тъпан пищи психаделична зурла. Сходна е с музиката, на която у нас танцуват нестинарите. Публиката беше преди всичко от фаранги (така тайландците наричат белите), но имаше и азиатски туристи, както и местни, които френетично окуражаваха всеки опит за удар и изпадаха в екстаз, ако ударът беше успешен. Местни букмейкъри с вид на квартални мошенници обикаляха с пари в ръка и търсеха желаещи да заложат на изхода на мачовете.  В един момент видях, че букмейкърите седят на една маса с някои от треньорите на боксьорите, което ме навеждаше на мисълта, че сигурно е доста трудно да спечелиш пари от тях. Някои от двубоите бяха по-зрелищни, други не чак толкова. Обещаната изненада се състоеше в това, че излязоха пет-шест момчета, на които им вързаха очите и ги пуснаха да се млатят всеки срещу всеки. Голяма забава, няма що. Гледката беше по-скоро жалка, но местните обаче се пукаха от смях.

   На сутринта станахме рано, яхнахме моторчето и тръгнахме да търсим Царството на тигрите и Слонския лагер, които се намираха на 30-40 км от Чианг Май. В резервата за тигри отглеждаха около стотина тигъра. Имаше и един лъв. Ако платиш, може да влезеш в клетките и да погалиш и да се снимаш с тигрите. Имаше и съвсем малки тигърчета-бебенца, за които беше най-скъпо. Сигурно, защото беше и най-забавно. Тигрите лежаха мързеливо на слънце и не обръщаха много внимание на влизащите в клетките хора. Все пак трябваше много да се внимава. Макар и нахранени, тигрите не бяха упоени и си оставаха диви животни.  Имаше списък с правила, които трябваше да се спазват. Например не трябва да доближаваш тигър откъм главата, а откъм задницата, иначе го счита за заплаха. След като се нагушкахме с тигрите (най-големият тежеше 200 кг!) се качихме на моторчето в посока лагера на слоновете. В планината слонове и гледачите им живееха в своеобразно човеко-слонско село. Стигнахме точно навреме за следобедното шоу на слоновете. Те се оказа, че са много интелигентни животни и живеят в отлична хармония със слоногледачите. Те бяха способни да ритат голяма футболна топка, да въртят обръч на хобота си и дори да рисуват! Група деца се радваха заедно с нас на игривостта им. След представлението се качихме да се повозим на слон. Оказа се доста друсащо преживяване.  Слоновете съвсем очаквано правят големи крачки и на неравен терен вероятността да отскочиш от седлото беше голяма. Слоневодачите обаче бяха свикнали и ловко седяха на главите на слоновете без каквито и да е юзди, стремена или седло. Използваха подвиквания и нещо като кука с която ги ръчкаха зад ушите и така ги управляваха.

Ох.

Мац, пис-пис-пис...

Гъргоров бие дузпа и гол!

   

   От Чианг Май тръгнахме към Сием Реп, Камбоджа. Наложи се да се върнем първо в Бангкок и там да хванем друг автобус. Камбоджанска виза си направихме направо на границата. В автобусът ни заговори друг българин, първия когото срещах след два месеца пътуване в Югоизточна Азия (изключвам Кети). Той живееше в Санкт Петерсбург с приятелката си рускиня. На въпроса защо не живеят в България, тя отговори „малко пари”. След около 24 часа непрекъснато пътуване пристигнахме с Сием Реп, градът – изходен пункт за посещение на останките от Ангкор, древната столица на Кхмерската Империя. Запознахме се с една симпатична американка от Калифорния, Андреа, която приличаше по-скоро на бразилка. На сутринта тримата наехме тук-тук да ни разкара да разгледаме Ангкор. Шофьорът се казваше Раади, и беше много мил. Като цяло камбоджанците правеха впечатление на много симпатични хора и единственото досадно нещо беше, че на всяка крачка те спираха да ти предлагат тук-тук. Находчиви търговци продаваха фланелки с надпис „No tuk-tuk today, no tuk-tuk tomorrow”, но едва ли и те можеха да те спасят от ситуацията. Сутринта станахме в 4:30 и Раади ни закара първо пред Ангкор Ват да гледаме изгрева над него. Ангкор Ват е най-големият религиозен монумент в света. Кхмерски император нарежда построяването му в началото на 12 в. Първоначално е бил хиндуиски, а в последствие будиски храм. Строежът трае 37 години и подобно на египетските пирамиди технологията остава загадка (при разчетите, които учените правят днес, излиза, че комплексът би трябвало да е построен не за 37, а за 150 години!). След смъртта на императора, храмът става негов мавзолей. Другите храмове и останки от древния град са не по-малко изумителни. Кхмерите са били предимно хиндуисти, но в един момент будизмът става официална религия, за да се върнат по-късно отново към хиндуизъм и пак будизъм (двете религии навлизат едновременно по тези земи). Столицата Ангкор е бил най-големия по площ град от преиндустриалната епоха – 1000 км² (вторият, Тикал на маите, се е простирал на не повече от 150 км²) и в него са живеели близо милион човека. Градът е съдържал сложна мрежа от напоителни канали. През Средновековието арабите са го смятали за един от четирите най-изумителни града на света като е интересно, че и четирите града са били в Азия. За арабите по това време Европа е представлявала изостанала територия. Кхмерската империя в най-славните си дни се е разполагала на територията на днешна Камбоджа, Лаос, Тайланд и Южен Виетнам като постепенно се разпада за сметка на развиващите се Сукотай, Аютая, Лан Ксанг и Чампа. Ангкор е изоставен и забравен. Джунглата бързо е покрила остатъците с буйна растителност. В средата на 19в. френски изследователи преоткриват Ангкор и днес градът е смятан за едно от седемте чудеса на древния свят. Последен посетихме храмът Та-Пром, който нарочно е оставен в състоянието, в което са били намерени и останалите храмове. Съчетанието от внушителни останки с вплетена в тях буйна растително е силно въздействащо.

   От Сием Реп хванахме нощния автобус за Пном Пен, столицата на Камбоджа. Оказа се много приятен град. Напомняше ми малко на Виентиан. Когато слязохме от автобуса останових, че някой си беше свършил малката работа на самара ми през нощта. Добре, че беше водонепромукаем. Някакви чехкини ни препоръчаха един нелош и евтин гестхаус недалеч от спирката. Падаше се в туристическия център. Мениджърът на гестхауса беше голям симпатяга и много ми се израдва на гъстата двумесечната брада. Каза, че тук местните нямали такива и веднага след това ме попита дали искам да ми продададе марихуана. Отказах му. Правителството сигурно има голям проблем с разпространението на наркотици, защото в центъра често те спираха на улицата да ти предлагат да си купиш. Толкова явно ми се е случвало само в Амстердам и Лисабон. В Пном Пен открихме ресторантче, в което правеха домашно правени нудъли. Правеха ги директно пред очите ти в момента, в който си ги поръчаш. Чрез умела усукващо-теглещо-удряща техника млади момчета превръщаха с голи ръце буца тесто в тънки спагети. Бяха много вкусни. Вечерта преди да заминем пристигна Андреа и заедна с нея, холандка, холандец и шотландка изкарахме приятна вечер. Отидохме и в покрайнините на града да видим мястото, където червените кхмери са екзекутирали противниците си. За по-малко от четири години тук бяха екзекутирани по жесток начин над 20000 човека. Тъй като куршумите са били ценни, за екзекуциите са използвани всякакви подръчни инструменти – брадви, ножове, мотики, лостове, чукове, тояги, телове. Децата пък са ги хващали за краката и са им разбивали главите в дебело дърво, което и до ден днешен си расте. За да заглушат писъците екзекуторите са използвали мощни колони, от които са звучали революционни песни захранвани от бръмчащи генератори. Доста садистично. Чудно е докъде може да стигне човек в жестокостта си. И до ден днешен, парчета кости, зъби и разкъсани дрехи от жертвите се показват от земата. На всеки 2-3 месеца ги събират и поставят в стъклени урни. Отидохме да видим и зловещоизвестния С-21. Това училище в Пном Пен е било превърнато от Червените Кхмери в затвор, където са били държани и измъчвани докато не признаят предполагаемата си вина враговете на режима. Оттам тези, които са оцелели на мъченията и глада, са натъпквани в камиони в посока Kъънг Аек, вече описаното място за екзекуции в покрайнините на града. Служителите в затвора прилежно са снимали и документирали всеки един от задържаните и екзекутирани затворници. Кои са Червените Кхмери и защо са били толкова кръвожадни питах се аз. Накратко Червените Кхмери са военизирано афиширащо се за комунистическо (оттам „червени”), но и крайно националистическо движение (оттам пък „кхмери”). Те завземат властта чрез военен преврат през 1975 и първоначално са приветствани от голяма част от хората. За успеха на движението редица фактори играят важна роля. В целия регион комунистическата идеология  е доста популярна, първо защото съвпада с религиозните и културни традиции и второ, защото изглежда като естествена политическа алтернатива на колониализма, жертва на когото са по-голяма част от местното население. Единствената държава в региона, в която не е имало комунистическо управление е Тайланд. Това изглежда естествено, тъй като това е и единствената неколонизирана от Запада държава тук. Друг фактор – през 1970 кралят на Камбоджа Нородом Сианук, когото повечето камбоджанци обичат, е свален от власт от поддържания от американците генерал Лон Нол. Държавата обаче остава крайно нестабилна и много хора се присъединяват към Червените Кхмери след призива на Краля за защита на независимостта на Камбоджа и след сближаването му с лидерите на движението. Червените Кхмери получават помощ от Китай и особено от Северен Виетнам. Когато обаче те идват на власт през 1975 нещата се развиват доста по-радикално отколкото в Лаос и Виетнам, държави със сходна революционна съдба. Веднага след завземането на Пном Пен, започват радикални реформи. Жителите на градовете, считани от Пол Пот (лидера на Червените Кхмери, нарекъл се още „Брат номер едно”) за паразити на гърба на селяните, са изпратени в принудителни трудови земеделски лагери. Целта на Пол Пот е да изгради самодостатъчно земеделско общество в традициите на древните кхмери, чиято кръв тече във вените на днешните камбоджанци. Преследвани са и са избивани поддръжниците на предишния режим, както и по-голяма част от интелигенцията, смятана за ненужна на новото общество (което е доста абсурно, тъй като самият Пол Пот и други лидери на движението са учили в Париж и са високообразовани, някои дори са получили докторски степени там). Хора са избивани само защото са носили очила, признах за начетеност. Затварят се като ненужни училища и болници. Идеологията повелява, че човек се учи най-добре като работи и че хората ще се лекуват чрез традиционната кхмерска медицина. Преследвани са монасите като социални паразити. Параноята на Пол Пот продължава – идва ред на по-умерените и на про-виетнамски членове на Червените Кхмери. В С-21 са затваряни и измъчвани дори висши партийни кадри. Избивани са заедно със семействата им. Децата са екзекутирани, за да не може един ден да отмъстят.  Популярна девиз на Пол Пот гласи „По-добре да убиеш по погрешка невинен, отколкото да пощадиш по погрешка виновен”. Пол Пот не се задоволява и с това. Идва ред и на етническите китайци и виетнамци. Французите навремето наричали кхмерите „арийците на Индокитай”  и кхмерите интегрират величието на кхмерската империя в идеологията си. Ангкор Ват е изобразен на знамето им. Държавата постепенно забуксува. Принудителните трудови лагери се оказват провал, поради липсата на земеделски навици, глада (по-голяма част от продукцията се изнася и с парите се купуват оръжия) и принудителния характер на работата. Избити са между два и три милиона жители страната от общо осем! Никой обаче по света не си мърда пръстта да спре това безумие. Американците, по принцип най-активните в региона, точно са се оттеглили след загубата на войната във Виетнам. Краят на Червените Кхмери слагат един малко очакван враг – Виетнам. По принцип виетнамските комунисти са открай време в противоречие с Червените Кхмери, но ги подкрепят в името на общата идеология. Чашата прелива, когато Пол Пот нарежда избиването на погранични виетнамски села. Добре тренираната и опитна виетнамска армия премахва Червените Кхмери само за две седмици и слага край на продължия по-малко от четири години режим. Ново, про-виетнамско правителство е съставено. Това обаче не е краят на историята на Червените Кхмери. Пол Пот и верните му хора се оттеглят в труднодостъпните югозападни части на Камбоджа на границата с Тайланд и се укрепват там. През Тайланд те започват да получават активна помощ от Китай, Великобритания и ... САЩ. Причината е, че новото правителство е про-виетнамско и следователно непризнато от много страни (Китай са традиционно в конфликт с Виетнам, а Щатите се опитват да ограничат влиянието на Виетнам, може би като отмъщение за загубената война). Дълги години след това като представители на Камбоджа в ООН са канени хора на Червените Кхмери. Самият Пол Пот доживява до 72-годишна възраст, когато е най-вероятно отровен от  опоненти в обкръжението му, радвайки се на втората си жена и на двете си внучета.

Храмът Та-Пром в Ангкор.

Правилата, които е трябвало да спазват затворените в С-21. Някой определено е черпил вдъхновение от Оруел.

Още снимки от Тайланд и Виетнам: