вторник, 4 март 2014 г.

Лаос


От границата се отправих към Чианг Май. Там останах два дни отдаден на почивка. Мианмар уморява, особено ако пътуваш два дни и две нощи подред. В Чианг Май отново останах при руснаците. Тръгнах за Лаос. Границата беше на около пет часа път. Автобусът ни стовари на няколко километра от нея. В неразборията около тук-туците, които причакваха туристите, за да ги закарат до граничния пункт се запознах с две момичета – Марияна от Буенос Айрес и Клара от Флорианаполис (Бразилия). Събра ни идеята да вървим пеш до границата. Тук-туците искаха прекалено много и не се поддаваха на пазарлък. След не повече от 500 метра едно камионче спря и ни хвърли за половината пари. Марияна и Клара се познаваха от Дъблин, където живееха от няколко години. Отиваха в Луанг Прабанг. Аз също. Имах идеята да хвана лодка дотам, но реших че ще е по-приятно да се присъединя към тях и да пътуваме заедно с автобус. Излизаше и по-евтино, а след скъпите гестхауси в Мианмар това имаше значение. Визи ни издадоха директно на границата – 30$. Стигнахме на автогарата оттатък границата, но открихме че билетите за нощния автобус са свършили. Мислехме какви ли не варианти, включително и да се возим в багажното на автобуса (не това долу, а това на първия етаж – беше двуетажен). Накрая решихме да пренощуваме някъде тук и си взехме билети за сутрешния автобус, за да сме сигурни, че няма пак да останем без места. Бяхме шестима - двете южноамериканки, аз, една американка и две тайванки, които пристигнаха след като нощния автобус вече беше заминал. До автогарата имаше гестхаус, но момичетата нещо не се разбраха за цената. Отправихме се наслуки в една посока. Вървяхме точно 200 метра и минавайки покрай едно заведенийце ни заговори местно момче на много добър английски. Седнахме и се разприказвахме. Оказа се, че измежду шестимата изтърсака, които не можаха да се вредят за нощния автобус, четирима се занимахме с кино. Може и да беше чиста случайност, но може и да беше някакъв сходен начин на мислене, вследствие на който се озовахме замръкнали по средата на нищото. Мики, така се казваше местното момче, работеше като преводач за някакви американо и латино предприемачи, които строяха казино на границата. В един момент се появиха самите предприемачи и след кратък разговор ни поканиха да спим на пода в необзаведения хотел, който беше част от казино комплекса. Мики засвири на китара и запя. Бразилката също се оказа музикантка, дори си носеше укулелето (малка китарка) и двамата направиха дует. Един по един отидохме да спим, а Мики и група лаосци останаха да си допиват бирата Лао.
На сутринта отидохме към автобуса. На земята пред входа му беше постлано червено килимче. Пред него трябваше да се събуем. Гледай ти каква церемонност! Но това съвсем не беше всичко. Качвайки се на автобуса открих, че седалки липсваха. На тяхно място бяха монтирани... легла! Ахнах. Е, това вече беше нещо ново. Бях се возил в Южна Америка на автобуси с легла, но там те бяха просто по-широки седалки, които полягаха почти хоризонтално. В Народно Демократична Република Лаос обаче, автобусът беше със съвсем истински легла и то на два етажа. Леглата бяха двойни. До половината път се ширих сам на леглото, но после до мен се настани едър лаосец и стана по-тесничко. В Луанг Прабанг пристигнахме в два през нощта. Момичетата отидоха да спят в някакъв гестхаус. Аз дремнах малко пред една къща и станах в шест да гледам сутрешната церемония по дарения за монасите. Монасите вървяха в редичка с големи метални съдове закачени на вратовете. Местните им пускаха ориз в тях. Качих се на върха на един хълм. На върха имаше пагода. Точно в този момент слънцето изгря над отсрещната планина. Беше много красиво. Лаос (или Лао както по-правилно е известна страната и хората и, „с”-ът е добавен от французите през колониалния период) се състои почти изключително от планини. Лаос е голям колкото две Българии, но само 4% от територията и е годна за селско стопанство. Това е преди всичко долината по река Меконг, която се простира почти по цялото протежение на западната и граница. Голяма част от продуктите в Лаос са внос от съседните Тайланд и Виетнам, като дори тайландския бат е нещо като втора официална парична единица на страната. Цените следователно са завишени в сравнение с Тайланд. Лаос, също като Мианмар, е много бедна държава, но някак много по-подредена и цивилизована (ако това е правилната дума).  Автобусът минаваше през села, в които хората се къпеха и си перяха дрехите в реките. Пейзажът беше невероятно красив. Напомняше ми на Предбалкана и Стара Планина, но с тропическа растителност и оризища.
Луанг Прабанг е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство и е много популярен сред туристите. През 14в. градът е бил столица на кралство Лан Ксанг (Кралството на Милионите Слони), предшественик на днешен Лаос. След разцвета на това кралство, следват по-безславни времена, когато страната е завладяна първо от Бирма, а после от Сиам. Под натиска на французите Лаос получава независимост от Сиам, но пък става френски протекторат, т.е. колония. Идеята им е осигурят буферна зона между намиращия се под английско влияние Сиам и много по-апетитната икономически френска колония Виетнам.
След като изгледах изгрева и се помотах малко, взех да си търся подслон за довечера. Намерих един много евтин като за Луанг Прабанг и с много живот хостел (2,5€). Оставих си багажа, изкъпах се, наех велосипед и тръгнах да разглеждам града. Градът беше много приятен и спокоен, разположен на брега на Меконг и негов приток. Имаше много луксозни ресторанти и хотели, но и такива за по-пътешественически бюджет. Усещаше се, че французите са били тук. Продаваха се вкусни сандвичи в багета, а в градинките лаоски чичковци играеха петанка, точно както френските чичковци във Франция. Един холандец от хостела ми каза, че до пазара има свободен бюфет. За по-малко от евро можеш да ядеш колкото поискаш от над 20-ина вида ядене (бяха постни).  Отидох и до близкия водопад, който се оказа много красив. Когато пристигнах беше вече късния следобед и не остана време да се изкъпя. Не можах и да разгледам пеперудената ферма до водопада. Нищо, таман да остане нещо и за следващия път.  До водопада имаше резерват за спасени от бракониери мечки. Две австралийки бяха създали НПО за опазването на дивите мечки, които се избиват заради скъпото им месо и заради жлъчката, която се използва в традиционната медицина.
В Лаос царяха странни за европейците закони. Вечер всичко затваряше в 11:30 и в полунощ всички трябваше да са си по местата, където ще спят. Лаоска жена пък не можеше да има отношения с чужденец, освен ако не са женени. Обяснявах си ги с дълбоката будистка набожност на хората и с комунистическото управление на страната, за което ще стане дума малко по-нататък.
От Луанг Прабанг тръгнах на изток към границата с Виетнам, където се намираше Виенг Сай, „скрития” град. Автобусът идваше от Виентиан и пристигна с два часа закъснение в Луанг Прабанг. Беше петък вечер и той беше пълен. Едвам успях да намеря едно свободно място накрая на автобуса до един лаосец, който в началото беше сложил чантата на свободната седалка и се правеше, че не разбира какво му казвам. Докато излизахме от града, спряхме още няколко пъти да товарим хора и багажи и само след половин час бяхме толкова пълни, че хора стояха на табуретки между редиците. Удобният автобус с легла, който ни посрещна на границата се беше превърнал в прастар Хюндай, учудващо приличащ на Чавдарка, с която сигурно бяха набори.  Прозорците постоянно се отваряха от друсането и духаше студен вятър. Цяла нощ шофьорът пускаше силна музика, предполагам за да не заспи. Ние нямахме избор и му правихме компания. Музиката беше лаоски поп, т.е. нещо като Модърн Токинг от 80-те само че на лаоски. От един момент нататък автобусът взе да се празни, чичкото хитрец до мен също слезе, така че успях да поспя малко въпреки дънещата музика. В автобусът бяхме двама фаланги (така лаосците наричат белите) – Питър, датчанин на 20, и аз. Последната спирка на автобуса беше Сам Нуа, град на около 30 км от Виенг Сай.  Сам Нуа беше малък град, но пък си имаше две автогари и дори летище. След като извървяхме разстоянието от 5 км от едната автогара до другата (летището беше по-близо до града, отколкото автогарата!) се оказа, че днес най-вероятно нямало да има повече транспорт до Виенг Сай. Беше едва 11 сутринта.  Казаха ни да дойдем рано на другата сутрин. С Питър седнахме да хапнем. Той отиде да си търси гестхаус, а аз си намерих много живописно местенце за къмпингуване до автогарата. Така на сутринта нямаше да ми се налага да ставам чак толкова рано. Напалих си огън. Съжалих, че нямах нищо, което да сложа да се пече на него. На сутринта всички мина добре и стигнахме безпроблемно до Виенг Сай. Оказа се, че си е заслужавало ходенето. Околността беше пълна с карстови планини надупчени от пещери. В тези пещери в периода 1964 – 73 са живеели и са се крили от американските бомбардировки лидерите на „Патет Лао”, семействата им и още близо 20000 членове на движението. „Патет Лао” (Нацията на Лао)  е движение, чиято идеология е смес от комунизъм, национализъм, анти-колониализъм и будизъм. Борили са се срещу френските колониалисти (заменени впоследствие от американците) и поддържаната от тях монархия, която пък от своя страна обслужвала интересите им. От самото начало „Патет Лао” е била водена от група (политбюро, ако трябва да сме точни в терминологията) от седем човека, един от които е принц Суфанувонг (наричан „Червеният” Принц), който се жени за виетнамка. Тя го запознава с Хо Ши Мин – идеологът на виетнамската революция. „Патет Лао” на практика се консолидира от членове на други комунистически и националистически движение, когато войната във Виетнам се разгаря. Организацията е активно подпомагана от армията на Хо Ши Мин. Американците са решени на всяка цена да спрат комунистическото влияние на Северен Виетнам и първоначално започват с финансова и техническа помощ и обучение на Кралската Лаоска Армия, както и на партизански отряди от етнически Хмонги в Северен Лаос, които да окажат съпротива на „Патет Лао”. След като става ясно, че те няма да могат да се справят с набиращото популярност движение през 1964, американската авиация се намесва активно във войната в Лаос. Тъй като американците са подписали договор за ненамеса в Лаос, Вашингтон отрича да се водят някакви военни действия в Лаос (такъв договор са подписали и Северновиетнамците, но на практика нито една от страните не спазва договорката), операцията става известна като „тайната” война. За период от близо десет години Лаос е бомбардиран ежедневно по няколко пъти. Над планинската държава американската авиация изсипва над два милиона тона бомби, повече отколкото са хвърлени от воюващите над цяла Европа за цялата Втора Световна Война). Членовете на „Патет Лао” обаче са добре скрити в пещерите на Виенг Сай и с помощта на Северен Виетнам, СССР, Китай, Монголия и Куба успяват да организират съпротива. Решителността им е огромна и оттеглянето на САЩ през 1973 от Индокитай е на практика признаването на загуба в тази война. Стана дума, че в тези пещери са живеели около 20000 човека. Животът им очаквано е бил много труден. В продължение на десет години хората са живеели денем в пещерите, а са излизали само нощем, когато самолетите са преустановявали бомбардировките и разузнавателните полети. В пещерите е имало болница, печатница, училище за децата и дори театър, в който са свирели групи, играело се е цирк и са се прожектирали филми. Готвело се е по един път на ден рано сутрин преди изгрев слънце за целия ден, защото пушекът би бил лесно забелязан от самолет. Интересна е ролята на частната « Air America ». Тази компания се е занимавала с военните доставки за американците и техните съюзници по време на войната. Шпионските и самолети, пилотирани от доброволци, известни като „гарваните”, са сновали в небето над Индокитай в търсене на цели за бомбардиране. Отвреме-навреме, ей така, за да не се връщат празни, самолетите на « Air America » са товарели опиум и хероин, осигурен от съюзническите хмонги, традиционните му култиватори в т.нар. „Златен триъгълник” между Лаос, Тайланд и Мианмар. След края на войната се е оказало, че « Air America » е на практика собственост на ...ЦРУ.
След края на бомбардировките през 1973, хората излизат от пещерите и построяват в пространството между тях Виенг Сай – Градът на победата, който за кратко е столица на Лаос. Две години по-късно „Патет Лао”  превзема цялата политическа власт и Лаос е обявена за Народно-Демократична Република с еднопартийно управление. Седмината члена на политбюро управляват сговорно страната до смъртта си. Днес Лаос е една от петте еднопартийни комунистически държави заедно с Китай, Виетнам, Северна Корея и Куба, но на практика икономиката е пазарна още от 1986 и частният бизнес е добре развит. Критиките към управляващата комунистическа партия наследник на „Патет Лао” са липсата на свобода на словото и опозиция, както и репресиите срещу хмонгите, свързани с участието им на страната на американците през войната.
Голяма част от бомбите пуснати от американците не избухват и продължават да взимат средно по една жертва на ден дори и днес. Много често това са деца, привлечени от интересно изглеждащите топчести предмети. Неизбухналите бомби на територията на Лаос ограничават и  земеделското и развитие. С темповете, с които се чисти днес, биха били нужни още 150 години, за да се обезопаси напълно страната.  Интересно е, че по-голям брой от държавите по света са подписали договора за неупотреба и разпространение на касетъчни бомби, САЩ обаче не е една от тях.
Във Виенг Сай се запознах с Томас от Берлин. Той беше наел моторче и ме хвърли обратно до Сам Нуа. Пътьом се отбихме да погледаме един красив и висок водопад. Разпънах си пак палатката, този път до другата автогара и на сутринта хванах автобуса за Ванг Виенг. Пътувахме през много красиви планински местности. Успях да видя какво изпускам като пътувам нощем. На фона на красивата природа неприятно впечатление правеха лаосците, които хич не се притесняваха да си хвърлят буклука през прозореца на автобуса. Минавахме и през планински селца и градчета. Хората живееха в някаква друга реалност. Привечер, на един завой, зърнах мъж и жена да се къпят чисто голи на една тръба до шосета. Те се смутиха от автобуса. Явно не минаваха много коли оттам.

Автобусът ни стовари малко преди изгрев слънце във Ванг Виенг.  Тръгнах към реката. Прекосих мост и стъпих на островче. Намерих дървена платформа с рогозка част от някакво заведение и се опнах на нея. Отвреме-навреме отварях очи, за да видя как отсреща се очертаваше все по-ясно и по-ясно живописна планина. Ванг Виенг е малко градче и се оказа много красиво място. Почетох си малко на сянка до реката и малко след обяд хванах отново автобус, този път за Виентиан, столицата. Във Виентиан отивах при Клер, французойка която работеше към френския институт и преподаваше езика. Тъй като бях подранил, от автогарата тръгнах пеш. След около час достигнах нещо като околовръстен път. Оказа се, че някой много вперен в бъдещето, когато Виентиан ще бъде мегаполис с десетина милиона жители, градостроител беше построил автогарата така, че да бъде в покрайнините на този бъдещ град. За момента обаче, Виентиан си беше по-скоро малък като за столица град, с около 700 000 жители и северната автогара се намираше по-далеч и от летището (може би пък това и да е някакъв особен местен стил – автогарите да се намират оттатък летищата, на мен обаче логиката някак ми обягваше). След като изчислих, че с тези темпове най-вероятно ще пристигна някъде за закуска у Клер, реших да взема тук-тук. Пристигна горе-долу навреме, както бяхме се разбрали – 8 вечерта. Клер и приятелят и, немец, наемаха голяма къща с двор. Немецът беше заминал за две седмици на почивка в Тайланд и Клер се беше отдала да посреща каучсърфисти. Място не липсваше. Къщата беше на два етажа, имаше цели три бани, а градината беше толкова голяма, че бяха нужни час и половина, за да я полеем. Компанията беше изцяло френска. Двойка френски стопаджии, пътуващи от Бали до Париж, които си правеха китайска и моголска визи, французин, снимащ документален филм за проститутките в Тайланд, който дойде само за един ден да си изкара нова тайландска виза и аз, който бях дошъл за виетнамска такава. Клер беше много гостоприемна и ни предостави на наше разположение цялата къща. Тя беше участвала малко нашега като манекен във първото издание на Лаоската модна седмица и очаквахме да я видим по телевизията. Вечер се събирахме на аперо на терасата на горния етаж, където бяха послани рогозки и възглавници. Виентиан беше спокоен град и спокойно можеше да бъде обиколен пеш. По залез слънце отивах на брега на Меконг, където кипеше от живот. Сега беше сухия сезон и реката се беше дръпнала с близо 500 метра навътре. По песъчливия бряг деца играеха футбол, а над тях летяха кайтсърфисти. Крайбрежната улица беше затворена за коли и по-спортни столичанки играеха аеробиха, а спортните столичани пък тичаха или караха велосипеди. Тук отново френското влияние се усещаше. Колоездачите бяха облечени доста позьорско като състезатели от Тур дьо Франс, точно както във Франция. На третия ден си взех багажа и отидох във Виетнамското посолство да си взема визата. Беше най-скъпата досега, 65$. Успях бързо да се организирам и стигнах навреме в Тайланд, за да хвана нощния влак за Бангкок, естествено с билет за любимата трета класа.  


Мики и бира Лао.

Луанг Прабанг, 7 сутринта.

Хюндайка.

Карта на американските бомбени мисии над Лаос. С червено са засегнатите райони. Горе вдясно е районът, където "Патет Лао" са оперирали. Долу вдясно е "Пътят" на Хо Ши Мин откъдето Северен Виетнам е снабдявал фронта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар