Посока: изгрева: Малайзия

Успях да спя само три часа преди тръгването. Не толкова от вълнение, колкото от многото неща, които имаше да свърша този последен ден. Всичко преди полета вървеше безпроблемно. Дори РЕР-а се движеше както трябва – нито помен от стачка или прекъсване на линията поради ремонт. Дойде моят ред да се регистрирам на гишето за полета. Подадох паспорта, служителката го взе и започна да рови в компютъра и изведнъж:

СЛУЖИТЕЛКА НА ЛЕТИЩЕ ШАРЛ ДьО ГОЛ (около 30 годишна французойка с африкански корени): Дайте ми, моля ви, билета за връщане.

ПЪТНИК (около 35 годишен, с източноевропейски акцент): Билет за връщане? Нямам такъв.

СЛУЖИТЕЛКА: Нямате?! Покажете ми тогава билет за полет за излизане от Малайзия. Иначе не мога да ви пусна на борда.

ПЪТНИК (смутено): Нямам такъв билет. Мислех да напусна Малайзия с автобус към Тайланд. Няма смисъл да си купувам билет за самолет.

СЛУЖИТЕЛКА: Съжалявам. Не мога да ви пусна да летите без билет за излизане от Малайзия.

ПЪТНИК: Едва ли оттук мога да си взема билет за автобус в Малайзия. Не може ли да ме пуснете да летя, а на летището в Куала Лампур ще си купя билет за автобус, ако ми го искат.

СЛУЖИТЕЛКА (към своята колежка от съседното гише): Мариан, ела, моля те. (Около 30 годишна французойка с африкански корени идва и Служителката и обяснява ситуацията).

СЛУЖИТЕЛКА 2 (към Пътник придавайки си важност): Не можем да ви пуснем на борда. Разбираме ви. Всеки ден имаме подобни случаи, но нищо не може да направим. Задължени сме. (към Служителка) Офф, тука един как ме дразни от петнайсет минути се разправям с него. Оставям те.

ПЪТНИК: Не може ли нещо да се направи. Нямам намерение да оставам в Малайзия.

СЛУЖИТЕЛКА: Момент (обажда се по телефона, явно търси шефа си).

ПЪТНИК (хрумва му): Имам билет от Виетнам за Филипините! Върши ли работа. Мислех да стигна по суша до Виетнам и оттам да хвана самолет до Филипините.

СЛУЖИТЕЛКА: Покажете ми билета. Не съм сигурна. Може и да свърши работа.

ПЪТНИК: Нямам го изпечатан, но го имам в имайла.

СЛУЖИТЕЛКА: Погажете ми го. (Докато Пътника се опитва безуспешно да си влезе в имейла през телефона, пристига Шефката. Служителката и обяснява ситуацията.)

ШЕФКАТА: Значи имате билет от Виетнам до Филипините?

ПЪТНИК: Да, да. За след два месеца.

ШЕФКАТА: Имате ли го изпечатан?

ПЪТНИК: В имейла ми е (продължава безуспешно да се опитва да си влезе в имейла).

ШЕФКАТА: Тогава всичко е ок. Ще трябва само да го покажете в Малайзия. (потегляйки бързо на някъде, към Служителката). Пускай го. Няма проблеми.

ПЪТНИК: Благодаря ви много!

В самолета всичко беше топ. Пътувах със Саудитските авиолинии и стюардесите бяха закичени с красиви воали (доста открити впрочем) и се усмихваха загадъчно. Имах чувството, че бях в харем. Изпратих последни СМС-и, прочетоха ни молитвата, която Мохамед имал навика да казва преди да тръгне на път, и отлетяхме. Полетът мина чудесно, а и безпроблемно (заради молитвата). Двете най-интересни неща, които се случиха бяха чудната гледка на Алпите, която не можах да снимам, и тази на Нил, течащ през пустинята, която не можах да видя, защото бях заспал. Зърнах обаче красивото крайбрежие на Хърватия и планините на Албания със сгушената Тирана. Точно след мръкване кацнахме в Джеда, голям град на брега на Червено море в близост до Мека. Отгоре светлините на града, а и самият град, изглеждаха много красиво и добре подредено.

Имах няколко часа престой в Джеда, но не можех да изляза до града, защото трябваше виза. На летището бяхме събрани в огромно хале. Имаше различни групи поклонници от Мека. Всяка група беше обелечена в едно и също, най-често шарено, облекло. Дори раничките с изписани имената на хаджиите бяха еднакви. В единия край на залата за чакане имаше заградено пространство за молене. Като минах по-късно молещите се дремаха, излегнати на мекия килим в импровизираната джамия. Алах явно никак не се смущава от това.

На следващия ден малко следобяд пристигнах в Куала Лампур. Отгоре Малайзия изглеждаше много добре поддържана и организирана държава. На летището никой не се поинтересува имам ли билет за връщане. Служителките на Шарл дьо Гол явно се бяха престарали. Отегченият, но любезен полицаи, ми лепна директно визата за 90 дни. Хванах автобус до града и отидох на мястото, където имахме среща с Руда. Руда е малайзийка, която спа у нас преди две години. Щях да остана у тях няколко дни. Апартаментът ан Руда се намираше в Литъл Индия, тоест в Индия. В Малайзия има три големи етнически групи – Малайци, Китайци и Индийци и всяка една си е със своя религия, език и култура. Те никога не са били в открита вражда един срещу друг. Малайците са най-многобройни и са мюсюлмани, китайците – будисти, таоисти и конфуцианисти (нямам идея каква точно е разликата между тях, но знам че храмовете са общи), индийците – предимно хиндуисти. Навсякъде има храмове на тези три религии. В Литъл Индия всичко си беше като в Индия – музиката, миризмата, говора, цветовете, дрехите, стоките и храната по улиците. В Чайнатаун пък респективно всичко като в Китай. Някой беше изрязал част от Индия и Китай и ги беше пренесъл в Куала Лампур. Оказа се, че Малайзия е доста млада държава – едва на петдесет години. През 1963 няколко бивши английски колониии се обединяват в независима държава. В първоначалния вариант Бруней и Сингапур са част от Малайзия. Бруней обаче се отказва малко преди официалното обявяване на независимостта и образуването на новата държава. Султанът на Бруней решава, че е недостойно да бъде подсултан на султана на Малайзия и Бруней става самостоятелна независима държава (данъка, който Малайзия иска да наложи върху добивания в Бруней нефт също се оказва решаващ). Сингапур пък е единствената в света държава получила независимост против волята си. Ръководителите на Сингапур желаят той да е част от Малайзия, тъй като не разполага със собствени суровини. В действителност Сингапур е част от Малайзия в продължение на две години, но е отлюспен бързо-бързо. Някои твърдят, че е поради големия процент китайско население, както и влиянието на Китайската комунистическа партия сред тях. Общо взето това са бурни години за региона свързани с деколонизацията му и това не бива много да учудва.

Апартаментът на Руда беше малко като Еразмус парти. Съквартирантите и бяха двойка немци, холандка и словачка с приятеля и южноафриканец. Това придаваше чар на апартамента, но най-вълнуващото беше открития басейн на покрива на 21-етажната сграда. Когато влязохме у тях, попитах Руда дали може да се изкъпя. Тя отработено небрежно ме попита дали искам да си взема душ или да се изкъпя в басейна на покрива. Басеин на покрива?! Уоу, уоу, неочакван бонус! Следващите няколко дни бях често в него.

В Куала Лампур прекарах няколко прекрасни дни, в които се аклиматизирах към лятото (о, да, тук е лято!) и часовата разлика. Градът е пълен с модерни сгради и небостъргачи. Цените обаче са по-ниски от тези в България. Има нещо гнило в Дания, тоест в България. Не съм икономист и не мога да го обясня (Малайзия има БВП на глава на населението 1,5 пъти по-висок от този в България). Просто споделям наблюдения. Най-впечатляващи са кулите Петронас – най-високия двоен небостъргач в света, струващ $1,6 млрд (колко му е, теглим един кредит и си строим и ние в София. После ще тръбим навсякъде, че най-високата сграда на Балканите е наша. На гол тумбак, чифте пищови.) В Кей Ел, както галено го наричат местните, има най-много молове на глава на населението в света. Почти съм сигурен. Горе-долу по един на човек. Е, хайде, по един на двама. Най-приятното нещо е храната. Особено уличната. За 1-2€ можеш да хапнеш различни китайски, индийски и малайски вкусотии приготвени често пред очите ти. Тук опитах да си изкарам Мианмарска виза. Минах по целия процес с попълване на бланка в която описваш и майчиното си мляко, че и снимки си направих, защото естествено бях забравил да взема от вкъщи тези които си направих в Париж. Когато вече доволен предавах всичкото това, служителят на туристическата агенция, която се занимава с ваденето на визи за Мианмар (видима възраст – 16 години) ми поиска самолетните билети. Айде, и тука искали самолетни билети. Тия хора не са ли чували за автобуси, влакове, кораби и велосипеди?! Че някои и пеш обикалят света дори. В Мианмар явно не бяха чували, защото служителят ме отряза категорично. Нищо, ще пробвам в Бангкок. Тръгнах си, но преди това си прибрах бланката. Втори път не ми се попълва.

Символът на Куала Лампур.

Немецът Бен и аз охраняваме басейна.

Улична храна в Чайнатаун.

От Кей Ел хванах автобус до Мелака. Луксозният автобус беше климатик и наполовина по-малко седалки от тези в Европа, т.е. всеки пътник разполага с два пъти повече пространство. Явно има някаква обратнопропорционална зависимост – колкото хората са по-едри и високи, толкова седалките са по-малки. За близо 200км път, този автобус струваше 2,5€.

В Мелака трябваше да отседна у Сандра, която намерих на каучсърфинга. Сандра е на около шейсет години, вечно усмихната жена, която гордо изтъква китайските си и индийски корени (според нея китайците и индийците, въпреки че са по-малобройни от малайците, имат по-висок социален и икономически статут). Тя имаше цели шест кучета, кое от кое по-игриви и мили. Най-малкото и безобидното носеше гордото име Зевс. Сандра беше пътувала много по света и обичаше да приютява пътешественици. На визитната и картичка, която ми подаде на тръгване пишеше, че е success engineer. Ако случайно като мен не знаете какво е това, представете си нещо като личен коуч. Ако и така не разбирате, представете си една начетена и любопитна баба с гадателски способности, която дава съвети за успех. Това сигурно идваше по линия на индийските и прароднини. У тях живееше и пакистанеца Сахиб, видимо на двайсет и няколко години. В замяна на подслон и храна, Сахиб прислужваше вкъщи. Сандра ми сподели възмутено, че Сахиб и бе признал, че би убил и родителите си, ако кажат нещо срещу Мохамед. Той иначе беше много смирен и добросърдечен човек, но явно трудният живот в Пакистан го беше радикализирал. Сандра беше актриса любител и играеше популярен моноспектакъл от сингапурска писателка по различни благотворителни прояви. Вечер тя гледаше телевизионен канал „Ужасни Престъпления” (по памет) и се разплакваше буквално за три секунди при мисълта какви лоши хора съществуват на света.

Самият Мелака е много интересен град с цели две забележителности обявени от ЮНЕСКО за световно наследство и множество музеи и арт галерии. Градът е бил столица на Мелакското султанство основано в самото начало на XVв от местен владетел приел исляма. Мелака е било едно от най-натоварените пристанища по това време (до 3000 кораба на ден!). Причина за това е удобното му разположение между Арабския п-в, Индия, Малайските острови, Китай и Сиам. През 1511 португалците завземат града, прогонват султана и го правят своя колония. След близо сто и петдесет години те пък на свой ред са прогонени от холандците. През 1824 градът официално става английско владение и остава такъв до независимостта на Малайзия (през Втората СВ за няколко години е бил и японска колония).Тази богата история е видна, особено в стария град. В Мелака хванах пазарен ден, което явно е голямо събитие за града. Беше пълно с хора. По сергиите имаше всякакви причудливи шаренийки и дрънкули, а също и сладкишчета, плодчета, напитчици и хранички. На специално построена сцена в Чайнатаун се изявяваха с различен успех различни китайски певци. Песните бяха естествено на китайски. До реката се запознах и с банда местни млади музиканти, които ме питаха жадно дали в България са чували за Малайзия и като как е известна страната. Едно от момчетата искаше да бъде високо като мен (аз съм с нормалните 1м80. Ако някога сте имали комплекс, че сте ниски - отидете в Азия). Друго пък твърдеше, че искал да бъде лоун райдър като мен, въпреки че му обеснявах, че не съм съвсем лоун райдър. На следващия ден наех колело да целия ден (2€) и обикалях свободно наоколо. Видях части на града, които иначе никога не бих видял. Зърнах част от живота на обикновенните Малайзийци от Мелака. Вечерта минавах покрай един индийски храм, когато ме спря около 40 годишен индиец. Заговорихме се. Сподели ми какво го мъчи в Мелака. Той си беше родом от Индия и работеше като електроинженер тук. Гледа ми дори на ръка. Един ден ще проверя дали е бил прав. Беше много отворен и приказлив човек. Заведе ме дори ди близкото магазинче да ме черпи нещо за пиене. В края на деня бях изгорял като рак. На път за вкъщи взех от една сергийка до пътя и опитах някакъв странен плод. Беше много вкусен – нещо средно между мандарина и личи. По-късно научих, че се казва ландзони.

На сутринта се сбогувахме и снимахме за спомен със Сандра. Съжалявах, че не останах повече тук. Тя струва ми се също беше малко тъжна. Отправих се към Сингапур.