сряда, 17 септември 2014 г.

Индия #1 – Калкута, Варанаси, Каджурахо и Раджастан

Куала Лумпур. Преди седем месеца градът ме беше грабнал и очаровал. Съжителството на трите големи групи – малайци, китайци и индийци – всяка една от тях с различна религия, език, външен вид, облекло, култура и кухня ми се струваше като някакъв умален вариант на целия континент. Седем месеца по-късно Куала Лумпур ми се стори някак обикновен и американизиран град. Няколкото дни, които изкарах тук, обаче бяха пълни с интересни срещи и приятни моменти.
   Към полунощ кацнах в Калкута, втория по големина индийски град. Истинското име на града е Колката и навремето е бил столица на Британска Индия. Колонизаторите започват да произнасят града с английски акцент – Калката – което постепенно се променя на Калкута. Допреди идването на англичаните, на мястото на днешния град са съществували три малки селища. Шефовете на Източноиндийската компания съзират стратегическото разположение едновременно до Индийския океан и на делтата на река Ганг и превръщат града в столица на колонията си. Любопитно е, че колонизирания субконтинент е управляван над 250 години от частна компания. През 1600 кралица Елизабет дава правомощия на Източноиндийската компания да защитава интересите на империята в тази част на света. Краят на господството на компанията идва в средата на 19 век, когато започват да избухват бунтове срещу колониалната администрация. Тези бунтове дискредитират компанията пред британската корона и една друга кралица – Виктория – разпорежда Британска Индия да мине под неин пряк контрол.
   Останах да спя на летището, което беше горе-долу с размерите на софийското, въпреки че Калкута е сигурно десет пъти по-населен. На сутринта опитах да изтегля пари от единствения банкомат на летището. В момента, в който трябваше да набера кода установих, че въобще не мога да се сетя какъв беше. Бяло петно. Усетих какво чувстват хората, които се събуждат след някакво разтърсващо събитие и не могат да се сетят как се казват. Имах само някаква смътна идея за начина, по който бяха разположени бутоните с числата. Пробвах няколко пъти, но нито една от комбинациите не се оказа вярната. След поредния неуспешен опит картата блокира. За щастие имах банкнота от 10 долара, която някоя добра фея ме беше накарала да пазя „за всеки случай”. След изключителен брой формалности, които включваха придружаване от полицай, успях да разменя банкнотата на единствения чейндж на летището. Комисионната беше около 40 процента. Навън валеше проливен дъжд. По тези места беше сезонът на мусоните и в Калкута се скъсваше да вали. Пред гарата бяха паркирали няколко жълти таксита с марка Хиндустан Моторс, които приличаха на старите лондонски. Отказах ги. Бях получил точен план как да стигна до Сантошпур сменяйки три влака. Тичах под дъжда разпитвайки за гарата. Учудващо почти никой не знаеше къде се намира. В един момент един човек на велосипед влезе доброволно в ролята на гид и ме съпроводи до гарата. Гишетата бяха празни и направо се метнах на влака без билет. Точно навреме, влакът тръгна след минута. Усещането, че времето е спряло ме обземаше все повече и повече. Подобно усещане бях изпитал в Мианмар, но докато там можеше да се намери логично обяснение в затвореността на страната последните 50 години, то какво ли се случваше тук? Почти липсваха модерни сгради и автомобили.  Всичко наоколо изглеждаше старо, вехто, очукано и мръсно. Стана дума за такситата. По-късно научих, че те всъщност бяха нов модел и ново производство. Може би тук се криеше ключът към загадката. Може би всичко ново, което се произвежда и строи в Индия, се прави така че да изглежда като старо. Следващия месец разбрах (или поне си мислех, че разбрах) защо въпреки мръсотията, смрадта, болестите, мизерията и най-досадните и изкусни мошеници на света, Индия е толкова привлекателна и обаятелна страна за хората от развитите индустриални държави. Обикновената индийска туристическа виза е за шест месеца, но на много хора и това време им се оказва крайно недостатъчно и се връщат и връщат отново. За много хора десетгодишна индийска виза има стойността на билет за рая. Индия е привлекателна поради няколко причини. Тук са се зародили някои от най-древните човешки цивилизации и културата и историята са пропили всяка част от ежедневието. Да, в Индия няма кошчета и е пълно с гниещ боклук, но пък природното и архитектурно разнообразие е смайващо. Мнозина от хората са крайно бедни, но пък има невероятно разнообразие от религии, хора и езици и всичко е толкова шарено сякаш бродиш сред приказките от 1001 нощ. Вонята на разлагащ се боклук и кравешки лайна е неизбежна, но пък Индия разполага с най-голямото богатство от подправки и индийската кухня е невероятно богата и разнообразна на вкусове. На пръв поглед всичко е отчайващо неперфектно и цари бюрокрация, но съвсем скоро разбираш, че нещата всъщност са доста добре организирани по някакъв си собствен, свойствен на Индия начин. В този индийски неперфекционизъм намират спокойствие и почивка хората хванати в примката на рационализацията и перфекционизма на развитите икономически страни. Практиката показва, че надпреварата за технически и икономически рационализъм и финансова печалба създават огромно количество нещастни хора. В Индия хората са бедни, но далеч по-щастливи.

Уличен крикет.
   Прекачих се на метрото. В Калкута има една-единствена линия, която изглежда по същия ретро/постапокалиптичен начин както влака. Мъже с куфарчета отиваха на работа. Ученици облечени в униформи бяха тръгнали за училище. Някои от тях носеха бухалки и протектори за крикет. Крикетът е спорт номер едно в Индия. Истерията около мачовете на националния отбор е огромна. Кулминацията са мачовете срещу Пакистан, които носят заряда на истинска война. Крикет звездите типично за хиндуизма имат статута на полубогове. Куул Дони, капитан на националния отбор, печели около 30 млн $ годишно и това в страна, в която голяма част от населението живее с под 100 $ на месец. За сравнение звездата на английския крикет, Аластър Куук, заработва 2 млн $ годишно. Изглежда логично, че при тези заплати и с този човешки ресурс, който притежава Индия (1,2 млрд жители), националният отбор е номер едно в света. Логиката обаче не е много свойствена на индийците и крикетът не прави изключение – Индия е печелила едва две световни титли (рекордьор е Австралия с четири). Калкута е едно местата, където играта е религия, а огромният Еден Гардънс е един от най-емблематичните крикет стадиони в света.  В Калкута се намира и вторият най-голям стадион в света – Солт Лейк Стейдиъм – за 120 000 зрители, но на него се играе предимно футбол.
   След още едно прекачване на влак слязох на гарата в Сантошпур, квартал в южна Калкута. Сантошпур приличаше повече на село, отколкото на град. Огромно, кално и шумно село. Хората тук говореха Бангла един от 22-та официални езика в Индия. С лутане и питане успях да намеря къщата на Онджон, който ме беше поканил да остана у тях. Къщата беше прясно боядисана във весели жълто-розово-зелени цветове. Онджон не си беше вкъщи. Посрещнаха ме майка му и баща му. И двамата работеха в полицията и си разговаряха крещейки си. Бащата беше типичен индийски мачо. Беше малко дръпнат в обноските, но пък зад рязкото му поведение прозираше един безкрайно гостоприемен и приятелски настроен човек. Онджон се прибра за обяд и седнахме да хапнем. Майката излезе и според обичая бащата ни сложи да ядем. Яденето изглеждаше и ухаеше много апетитно. Усетих обаче че нещо ми липсва. Чувствах ръцете си необичайно празни. След миг установих какъв беше проблема: липсваха вилица и лъжица! В главата ми нахлуха картини на индийци ядящи с ръце от Литъл Индия в Куала Лумпур. Приех предизвикателството. Реших, че е настъпил момента да се науча да ям с ръце. Онджон настоя да повтарям след него някаква молитва. Завършихме с „ом шанти, шанти, шанти” (мир, мир, мир) и нападнахме храната. Яденето се състоеше от ориз и няколко вида постни яденета. Сипваш малко върху ориза, омесваш го, правих топка и я пъхаш в устата. Чувствах ръцете си неловко.

   Онджон беше 25-годишен, огромен на ръст и пълен с енергия мустакат младеж. Твърдеше, че имал черен колан по карате и изглеждаше войнствен, без да е агресивен. Той беше вегетарианец, както повечето индуси, които срещнах. Със сигурност голяма част от поведението си беше наследил от баща си. Онджон членуваше в една националистическа хиндуистка доброволческа организация – РСС. Твърдеше, че е втората по големина доброволческа организация в света въобще. Останах със смесени чувства.  От една страна такава организация беше нужна за изграждането на националната идентичност на младата държава (Индия получава независимост през 1947). От друга страна РСС беше повлияна от Хитлеровата младежка организация и понякога идеите и бяха прекалено крайни при това в мултирелигиозна страна като Индия. Махатма Ганди, човекът с най-голям принос за независимостта на Индия, например е убит от член на РСС, заради призивите за търпимост и сътрудничество с индийските мюсюлмани. Въпреки че официално се отрича прякото участие на организацията в убийството, самият факт, че убиецът е неин член е красноречив за настроенията, които царят в РСС. Една сутрин рано-рано Онджон ме поведе с него към събиране на РСС. Случи се това да е денят на Независимостта. Първо бе издигнат и почетен шафрановия флаг на обединена Индия. Според Онджон и неговите приятели истинските граници на Индия включваха днешна Индия, Пакистан, Бангладеш, Бирма, Сингапур и Тайланд. Доста спорно, мислех си аз, но нямах намерение да споря с гордите индийски националисти. Сбирката се състоеше на един строеж, флагът бе окачен на пръчка, а групата се състоеше всичко на всичко от пет души плюс мен: три малки деца, които сигурно и представа си нямаха за какво става дума, стърчащият една глава над останалите Онджон и един шкембест чичко, който беше старшията на отряда. След церемонията по вдигането на флага и преброяването на батальона започнахме да правим гимнастика. Сбирката завърши с четене на откъс от някаква староиндийска книга. Онджон ме обясни, че това е програмата, по която протичат сбирките на всички „отряди” на РСС, а откъсите за четене и сюжетите за обсъждане били спускани всеки месец от централата на организацията. След сбирката се прибрахме вкъщи. По телевизора вървеше тържествената реч на новоизбрания министър-председател Моди. Залепихме се да гледаме. Моди идваше от националистическа партия и Онджон гордо ми обясни, че той също е член на РСС. Моди говореше популистки, но ясно и с гордост. За да отпразнуваме националния празник, следобеда излязохме на мол. Молът изглеждаше по същия начин, по който изглеждат всички останали молове по света. Там обаче се срещнахме с Панкаж – голям любител на киното и френския език. Панкаж ме покани да разгледаме Калкута. Метнахме се на мотора му и закръстосвахме града. С Панкаж приказката вървеше много приятно. Говорихме си за града, за кино и за хора. В архитектурата на града британското наследство беше очевидно. Най-впечатляващата сграда беше дворецът на кралица Виктория – огромна красива бяла сграда, която изглеждаше като преместена направо от Лондон.

Групата на РСС строена както подобава. В средата е Онджон.
   Качих се на влакът за Варанаси. Влаковете в Индия са основното средство за транспорт. С влак можеш да отидеш навсякъде освен във високопланинската хималайска част. Държавната железопътна компания има над 1,3 млн служители, което я прави един от най-големите работодатели в света (най-големият в света е щатското Министерството на отбраната с 3,2 млн, Макдоналдс има 1,9 млн).  Вагоните се делят на десетина класи. Обикновената спална класа, в която пътувах, се състоеше от три кушетки една върху друга и няколко вентилатора монтирани на тавана за разхлаждане. Разстояние от 500км в такъв вагон излиза 6-7 лв. Под мен спеше кореецът Ем Джей, който също отиваше във Варанаси. Пристигнахме на сутринта. Варанаси веднага прави впечатление с хаоса и пъстротата си.  Градът е един от най-свещените за индусите места. Поклонници се стичат тук, за да се окъпят във водите на свещената Ганг. Стари хора идват във Варанаси, за да дочакат тук последния си час. Телата им биват потапяни в свещената река и после кремирани, а остатъците – разпръснати в Ганг. Индусите вярват, че да умреш във Варанаси води до мокша – избавление от досадния цикъл на прераждане – и до вечно блаженство. Кремирането става на тераси над реката, наречени гатове, и мрачният спектакъл се случва пред очите на опечалените роднини, любопитните и шокирани туристи и безразличните далити, които редят кладите в нечовешка жега. Навсякъде около гатовете за кремиране са струпани огромни купчини дърва. Кремирането тук е бизнес като всеки друг и роднините на починалите плащат големи суми, за да могат любимите им да се наслаждават на вечна нирвана. Други пък, които не можеха да си позволят кремирането, просто изхвърляха телата на близките си в реката. Поклонниците, които идваха да се потопят в свещената Ганг, рискуваха и те скоро да стигнат до мокша. Ганг е изключително мръсна тук. Освен всичкия боклук и мъртви тела, които се носеха в реката, водата по състав не се различаваше много от водата, която се оттича от тоалетните – нивото на фекални бактерии е над 10 000 пъти над нормата за чиста вода! Това естествено въобще не влияеше на смелите индийци, които се потапяха с блаженствено изражение в тъмнокафявата вода. В града беше пълно и със садута – полуголи, облечени в оранжево отшелници, които се бяха отказали от всякакви материални удобства и социални задължения. Садутата се бяха отдали на духовно възвишение и животът им зависеше от милостта на останалите хора. Голяма част от индийците не са много по-богати от садутата, но не се колебаеха да им дават храна и пускат дребни монети. И едните и другите вярваха, че по този начин трупат карма и в следващия живот ще се преродят в член на по-висша каста. Това към коя каста принадлежиш все още имаше значение в Индия. Човек остава цял живот част от кастата, в която се е родил. Хиндуското общество се състои от четири касти плюс безкастовите далити (недосегаемите). Най-висшата каста са брахмините – свещенниците. За далитите остава само най-трудната и нископлатена работа. Варанаси е свърталище и на всякакъв вид мошеници – от по-безобидните направо агресивни тук-тук шофьори и търговци, които те дърпат да те вкарат в магазините си, където продават индийски стоки на европейски цени, до откровените бандити, които изглеждат много дружелюбни и приятелски настроени с неподозиращите туристи, до момента в който не ги вкарат в някаква измама с полускъпоценни камъни или направо приспят и ограбят. Ако не внимаваш, нищо чудно да свършиш и като безжизнено тяло носещо се по Ганг в очакване на мокша. Средно по един турист изследва безследно всеки месец тук.
   Гестхаусът, в който останахме с Ем Джей, беше евтин и на много хубаво място. Излизаше ни по 3 лв на човек и беше скрит в една древна уличка. Индийците твърдят, че Варанаси е най-старият обитаем град в света. Уличките около гестхауса сигурно бяха на няколко хилядолетия. От покривът се откриваше красива гледка над града и реката. Покривите на къщите в Индия са като тераси и нощем можеше да се спи направо под звездите. Единствено трябва да внимаваш някоя от подскачащите от покрив на покрив маймуни да не открадне нещо. Любимото занимание на хората тук беше да пускат хвърчила. Над покривите постоянно хвърчаха поне няколко от тях и това създаваше някаква странно красива атмосфера. Вечер на гатовете над реката се състояха хиндуистки церемонии. Ако платиш, може да гледаш тези церемонии от някоя от съседните тераси. Ако пък решиш да направиш като местните, идваш от рано на гатовете и изживяваш спектакъла екстремално, типично по индийски – натискан и сръчкван сред горещината и миризмата на потящи се тела. Един от дните се случи да е рождения ден на Кришна, един от най-обичаните хиндуистки богове. По улиците вървеше шествие от кичозни каляски с преоблечени като богове хора. Шествието беше придружено от музиканти и танцуваща около тях, изпаднала в пълен транс тълпа. Официално хиндуистите тачат около 300 млн божества и при това изобилие, хич не е чудно, че почти всеки ден по улиците на индийските градове текат френетични религиозни процесии, които носеха заряда едновременно на огромно рейв парти и на дерби мач. В корейския гайд на Ем Джей препоръчваха едно ресторантче специализирано само за ласи. Ласи е индийско кисело мляко с гъст каймак и различни плодове счукани и нарязани в него. Отгоре индийците слагат някакъв микс от подправки, които го правеха едновременно изключително вкусно и за небцето и за окото. Ресторантчето се казваше „Синьото ласи” и тук ласито наистина беше изключително вкусно. Няколко момчета, седнали на прага пред ресторантчето, го приготвяха пред очите ти. Отвътре изнасяха огромни керамични съдове с гъсто кисело мляко, а момчетата мачкаха плодовете, които после смесваха. След няколко изпълнени със силни преживявания дни, на гарата се разделихме с Ем Джей. Той пое към Агра, а аз за Каджурахо. Обещахме си да се видим догодина в Корея или Европа.
   Каджурахо беше малко градче по средата на нищото. Беше известен с две неща – с изящните си храмове украсени със сцени от Кама Сутра и с изключително досадните и упорити шофьори на рикши и продавачи на сувенири. И за двете се оказа, че с право си е заслужил славата. Още от стъпалата на влака около мен се скупчиха няколко рикшаджии и комисионери на гестхауси. Ако по някакъв начин успеех да ги финтирам или прогоня, то щафетата веднага беше поемана от други. Градът беше на около десетина километра от гарата и накрая успях да спазаря един за горе-долу нормална цена. Той ме закара е един новооткрит йога център- ашрам, където останах да спя срещу три пъти по-ниска цена, отколкото в околните гестхауси. За досадното и направо агресивни поведение спрямо туристите, можеше да се търси икономическо обяснение. Каджурахо се намираше в Мадя Прадеш, сърцето на Индия, но и един от най-бедните региони. Местните гледаха на туристите като на ходещи банкомати.  Оставих багажа си в ашрама, закусих и отидох да разгледам храмовете. Те бяха разположени в заградена и добре поддържана градинка. Владетелите от династията Чандела на кралство Бунделканд ги бяха строили преди десетина века. Отвън и отвътре храмовете бяха украсени със сцени и фигури издялани от камък. Някои от сцените определено биха вдъхновили създателите на порно филми. Има няколко версии за смисъла на тези еротични сцени, но всяка една от тях си остава недоказана хипотеза. Следобеда стана непоносимо горещо и се прибрах в ашрама. Аз бях първия гост тук (по-точната думата може би е клиент)  и главния гуру беше нетърпелив да ми показва упражнения и преподава уроци за спиритуалния смисъл на йогата. По-късно дойдоха двама музиканти, учител и ученик, които свиреха на индийска флейта. Вечерта мина в музикална медитация под нежните звуци на флейтите. На сутринта станахме по изгрев слънце да правим йога. Малко след това напуснах града. Във влака имах достатъчно време да осмисля какво бях видял, преживял и научил само за едно-единствено денонощие в Каджурахо.
   Удайпур се славеше като най-романтичния град в Индия. Градът е построен около красиви езера, които създават невероятно приятна атмосфера. Намирах се в Раджастан – страната на раджпутите. Раджпутите са многобройни княжества, а бойците им  се славят като най-изкусните сред хиндуистите. Когато Мугалите, могъщата мюсюлманска династия, завладяват Индия през 15 в, раджпутите оказват смела съпротива. Гордостта обаче им пречила да се споразумеят и обединят в общ съюз срещу могъщия враг. Постепенно Мугалите подчиняват раджпутите, които стават васални на империята. Удайпур е столица на едно от тези кралства – Меуар. Кралската династия управляваща кралството съществува и до днес като кралят има представителна функция. Интересно е, че той е 76-то поколение владетел на Меуар, което прави неговата династия най-дълго управлявалата съвременна династия в света. Когато Индира Ганди (според индийците най-успешният министър-председател управлявал независима Индия) забранява на владетелите на раджпутите да притежават дворци, по-прагматичните от тях ги превръщат в суперлуксозни петзвездни хотели. Такъв е и случая с двореца в Удайпур – половината от красивия палат е превърната в интересен музей, а другата е скъп хотел. Удайпурци са много горди, че Октопуси – филм за Джейм Бонд – е сниман тук. Те до такава степен са обсебени от този филм, че почти всеки кафе или ресторант организират вечерна прожекция на октопусито.
   Рано сутринта улиците бяха пусти. Любувах се на красивите сгради. Архитектурата тук ми напомняше на Мароко. По стените на сградите бяха нарисувани красиви сцени в характерен стил. Хората тук изглеждаха по-спокойни. Разпитах и намерих евтин гестхаус на брега на най-голямото и централно езеро, недалеч от двореца. Гестхаусът си имаше тераса и на нея беше оформена изящна беседка, в която можеше да поръчах да ти донесат ядене или пиене докато се наслаждаваш на гледката. Можеш и просто да седнеш и да четеш книга или просто да гледаш или размишляваш. В езерото имаше няколко острова, върху които бяха построени дворци. Следобеда разхождайки се в един храм под дъжда ме срещнаха Ману и Мину. Те веднага ме плениха с искрения си смях и щастливия плам в очите. Ману и Мину бяха близначки на около десетина години. Поканиха ме да отида у тях като казаха, че родителите им много обичат гости. Къщата им беше до самия храм. Майката и бащата много ми се зарадваха. Изглеждаха много добри хора.  Пратикша, майката, беше астролог и гледачка на ръка. Разказа, че преди години била много нещастна, но в един момент открила, че има природна дарба. Оттогава помагала на хората и била много щастлива. Тази професия беше ценена в Индия. Рядко някой индиец предприема важно начинание в живота си без да консултира хороскопа си с астролог. Например когато родителите на момче и момиче решат да ги оженят (в Индия уредените бракове все още преобладават значително пред браковете по любов), те се съветват с професионалист дали хороскопите им са подходящи един за друг. Ману и Мину имаха по-голяма сестра и двама братя. Сестрата преподаваше в частно училище и беше вицерепубликанска шампионка по бокс. По-големият брат работеше по цял ден в магазинче за сувенири в двора на двореца, а с по-малкия се скъсвахме да играем на различни игри на карти, които той ми показваше. Когато стана време за вечеря ме поканиха да хапна с тях. Беше простичко, но вкусно. Семейството съвсем не беше богато, но живееше щастливо. На следващата сутрин близначките и майка им ме заведоха в джаински ашрам. Пратикша беше джаин, а мъжът и – индус. В такива случаи децата наследяват религията на бащата. В ашрама имаше няколко джаински садута, около които се бяха събрали поклонници. Садутата бяха облечени в безупречо бяло и хората скупчени около тях видимо ги тачеха като живи светци. На устата си носеха нещо като хирургическа маска. Пратикша ми обясни, че те носят тези предпазни маски, за да не глътнат и убият по невнимание някоя буболечка. Садутата обикаляха пеша от град на град и спяха и ядяха това, което поклонниците им осигуряха. Когато пристигнахме, настана оживление. Явно не бяха свикнали да виждат чужденци тук. Пратикша възбудено ме представи и настоя да се снимам с главния саду. Хората се смееха, беше им забавно. Джаинизмът е древна религия, създадена от пророкът Махавира през 6 век преди новата ера (по същото време, когато Принц Гаутама дава началото на будизма). Джаинистите вярват, че освобождаването от земните страдания става единствено чрез пречистване на душата. Това пречистване се осъществява чрез редица въздържания – постене, медитация, отшелничество – и чрез ненасилие в помислите и действията. Много от джаинските садута ходят чисто голи. В Индия днес живеят около 4 млн джаинисти. На тръгване садутата ми направиха подарък – тетрадка и медальонче с лика на старшия гуру.
   На връщане от гурутата минахме през къщата на приятели на Пратикша. В една от стаичките имаше домашно шевно ателие, в което приятелка на Пратикша и дъщеря и шиеха красиви индийски дрехи, които тук са около 10 пъти по-евтини, отколкото в Европа. На улицата ни заваля пороен дъжд. Скрихме се под сергията на продавач на панипури, малки надути пържени хлебчета. Пратикша поръча за всички. Продавачът прави дупка с палец в хлебчето и го пълни с различни сосчета. Тя настоя да плати.

   На следващия ден беше ред на мъжа и да ме вземе с него. Качи ме на мотора си и ме закара в един малък парк откъдето се виждаше целия град.  Вечерта ме поканиха отново да хапна с тях. Направи ми впечатление, че сложиха само на мен. Попитах ги защо, а те отговориха че този ден постели. Чак сега ми направи забелязах, че изглеждаха по-уморени от обикновено. За пореден път Индия ме впечатли с хората си. Трудно може да срещнеш на друго място врата до врата да живеят едни от най-прекрасните хора и едни от най-изпечените и изкусни мошеници.

Семейството на Пратикша.
     „Ставай”, безцеремонни ме буташе уредника на чакалнята на гарата в Джайпур. Сочеше ми нещо на часовника си, от което разбрах, че двата часа, които ми се полагаха бяха изтекли. Гарите в Индия разполагаха с чакални за различните класи. Някои имаха дори и хостели, в които можеш да останеш за през нощта, ако подът на общата чакалня ти се струва прекалено твърд. Бях пристигнах рано сутринта в Джайпур и влязъл да си доспя в чакалнята за хората с билети за спална класа. Разсъних се. Трябваше да намеря начин да звънна на Пандишпура, при когото имах уговорката да остана няколко дни. Вървейки сънено из гарата попаднах на туристическо бюро. По инстинкт влязох вътре и в този момент ми дойде на ум да попитам откъде мога да се обадя. Понякога подсъзнанието взима гениални решения. Мина почти цяла вечност преди мъжът зад бюрото да вдигне очи от вестника, който четеше и да ми обърне внимание. „От тук”, простичко и с лека досада ми отговори той сочейки ми телефона на бюрото пред него. Опитах да набера номера, но нещо не се справях. Мъжът бавно, с познатата лека досада, но пък излъчващ самодоволство, набра Пандишпура. Мина цяла вечност преди той да вдигне. Сънено и без особен ентусиазъм ми обясни как да стигна до тях. Благодарих на човека зад бюрото, който тутакси заби отново впери поглед и се съсредоточи във вестника, сякаш нищо не се беше случило. Пандишпура се оказа, че живее извън града. Пътувайки към него в пърпорещия тук-тук, не спирах да се смайвам. Малко след гарата навлязохме в улици оградени от красиви стари сгради боядисани в различни оранжево-кафяво-розови оттенъци. Джайпур е известен като „розовия град”. По случай визитата на уелския принц през 1873, махараджата нарежда града да бъде боядисан в розово, цвят асоцииран с гостоприемство. На излизане от града започнаха да се появяват каруци теглени от ...камили. Това не беше всичко. След един завой се разкри хълм, а на върха на хълма беше разположен огромен замък - дворец. В далечината се виждаше дълга редица от парадно украсени бавнокрачещи слонове, които пъплеха по склона към входа на палата. За момент изгубих представа за епохата. Имах чувството, че съм влязъл във филм.
   Пандишпура беше особняк и семейството му не беше така гостоприемно както тези, с които вече се бях срещал  в Индия, но пък къщата му се намираше в самото подножие на хълма със замъка. Къщите наоколо изглежда бяха строени по същото време както замъка. Чувството, че съм влязъл във филм не ме напускаше. Дворецът и града около него се наричаха Амбър и бяха старата столица на местното кралство. В началото на 18 в. махараджа Джай Сингх мести столицата десетина километра по на юг и така основава град Джайпур, който носи неговото име. Починах малко и излязох да разгледам двореца и околностите. Тук беше ужасно горещо и въпреки че беше мусонния сезон, почти не падаше капка дъжд. Това не беше толкова учудващо – в съседство лежеше Тар, една от най-сухите пустини на земята. В подножието на хълма имаше красиво изкуствено езеро, а до него – приятна древна градинка. Взех няколко самоси и други подобни банички и седнах под едно дърво на сянка в градината. Успях да се отпусна на спокойствие цяла минута преди да ме доближи и заговори група малки гяволета облечени в училищни униформи. По-късно успях все пак да дремна и то на чудно място. Разхождайки се из замъка попаднах на една отдалечена кула с чуден изглед към долината и езерото. Дремнах в кулата, а в главата ми се въртяха истории от „1001 нощ”.
   Махараджа Джай е бил страстен любител астроном. На следващия ден отидох да разгледам обсерваторията му, която беше пълна с чудни инструменти за отчитане на движението на звездите и планетите. Над всичко стърчеше огромен слънчев часовник, който отчиташе времето с  точност от 2 секунди. Последната нощ се преместих у Бомик, местен кинорежисьор. В неговата къща отново срещнах познатото индийско гостоприемство.
(следва продължение)    


Няма коментари:

Публикуване на коментар