Индонезия #2 - Ява

   От Манила хванах полет за Денпасар на Себу Пасифик. Това е най-популярната лоу-кост компания във Филипините. Отивах към Ява и Суматра, но дотам полетът беше по-скъп. От Денпасар тръгнах на запад. Оттук-насетне пътешествието хвана посока залеза. На летището в Денпасар си изкарах едномесечна индонезийска виза на място.  Сега тя струваше 35 долара. Преди три месеца, когато пак идвах по същия маршрут, тя беше 25. Мислех, че две седмици са достатъчни за Ява и Суматра. Оказа се, че това време е недостатъчно дори само за Ява. От летището хванах едно ожи (мотоциклет такси) до автогарата. Оттам директно се качих на автобус за Проболинго, Ява. Времето беше много горещо за стоп, а и мислех че с автобус ще е много по-бързо. Може би сбърках. Рамаданът току-що беше свършил и пътищатата бяха задръстени, а автобусите препълнени. Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава в света, а периодът след рамадана е период, в който хората традиционно пътуват към родните си места, за да се видят и отпразнуват празника с роднините си. Тътрейки се се добрахме до ферибота за Ява. Тук се виеше огромна опашка от коли, автобуси и мотори. Няколко ферибота постоянно пътуваха между двата острова, но напливът беше толкова голям, че минаха шест часа преди да се натоварим. Вече се беше стъмнило. От ферибота се виждаше как над Ява постоянно летеше заря в чест на празника. Проболинго беше на не повече от 200 км, но трафикът беше бавен и пристигнахме едва в 2 през нощта. В Проболинго нямаше какво толкова да се прави, но оттук тръгваха автобусчетата за Маунт Бромо, живописен действащ вулкан изригнал за последно през 2011. На автогарата седнах да изпия един чай и да се оттърся от епичното пътуване. На масата седяха група младежи музиканти, които се качваха и свиреха по спиращите автобуси. Заговорихме се. Намигвайки ми едно от момчетата ми предложи да пийна от малка пластмасова бутилка. Беше някаква кисела ракия с тропически вкус. Седмица по-късно опитах ракия правена от змийски плод. На вкус змийския плод наподобява едновременно ябълка и личи, а обвивката му прилича на змийска кожа, откъдето идва и името му. Може би и това беше от същата змийска ракия. Относно алкохола, коранът казва „не пий от нищо, което те опива”. Това доста хлабаво послание естествено среща различни тълкувания. На много места (Северна Африка например) мюсюлманите не докосват алкохол, но за сметка на това се скъсват да пушат хашиш. Друга по-прогресивна интерпретация  е, че така формулиран заветът позволява да се пие алкохол, стига да не се напиваш. Мисля, че момчетата бяха от прогресивните индонезийци. Дремнах няколко часа на една пейка на автогарата и на сутринта намерих микробуса за Маунт Бромо. Микробусът, всъщност работеше като такси и имаше фиксирана цена за маршрута, така че чакахме да се понапълним. Повечето бяхме чужденци. Микробусчето ни свали в едно селце от външната страна на калдерата на вулкана. Вечерта се качих на ръба на калдерата откъдето се откри спираща дъха гледка. Като на длан се виждаше лунния пейзаж на пушещият Маунт Бромо, а зад него се виждаха още два-три по-големи вулкана. Намерих едно удобно за кампингуване местенце. Наближаваше 5 часа и се мръкваше. Опънах палатката, но още беше рано за спане. Изгледах третата, последна част на Матрицата - гениален филм, който задава много фундаментални философски въпроси. Третата част, обаче се оказа много по-безинтересна от предните. Докато в първата част научнофантастичният екшън made in Holywood е умело вплетен в дълбоката философска проблематика, то в последната част е останал само екшъна и то далеч не най-оригиналния.

   Към четири часа ме събудиха Зиги и Нушка, две фламандки, с които се бяхме разбрали да гледаме заедно изгрева. Качихме се още по-нагоре. Местните бяха вече опънали сергийки, на които продаваха чай, кафе и закуски. Сутринта се оказа облачна. Изгревът беше обвит в мъгла и нищо особено не се виждаше. В един момент обаче природата реши да възнагради почти безсънната ни нощ и небето изведнъж се изчисти. Пред и под нас се разкри гледката на пушещите вулкани. Заслужаваше си. Поснимахме и заслизахме надолу. Аз спрях да си прибера палатката, а фламандките тръгнаха да видят отблизо вулкана. Реших, че съм видял достатъчно и седнах да хапна в ресторантчето на една баба. Скоро видях, че едно микробусче за Проболинго се пълни с хора и не след дълго пак бях на път. Отивах към Джогджакарта (или както е по-популярен на галено - Джогджа), но от Проболинго нямаше директен автобус. Хванах първо един до Сурабая и оттам друг за Джогжа. Автобусът беше много евтин – икономична класа, с пет теснички седалки на ред (вместо нормалните четири) и натъпкан догоре с правостоящи. По пътя отново беше пълно със задръствания като този път успяхме дори да катастрофираме. Катастрофа всъщност е силна дума за лекото закачане с една кола. Това обаче ни костваше около час разправии между шофьорите. Полицаите веднага пристигнаха и отстрани изглеждаха като съдии в спора между разгорещените шофьори. Нашите шофьори използваха за шантаж, че пътниците бяха изнервени от трафика и бързаха да стигнат вкъщи и ни казаха да слезем от рейса. Недоволните физиономии на близо стотина човека се оказаха решаващи и в крайна сметка полицията ни разреши да тръгнем като спорът явно беше решен в полза на нашия шофьор. След 15 – 16 часа път най-накрая пристигнахме в Джогджа. Домакинът, който се очакваше да ме посрещне ми прати съобщение малко преди да пристигна, че си ляга и не може да дойде да ме вземе от автогарата. Той живееше в село на 20-ина км от града и с две думи ми каза да се оправям сам тази нощ. Не го мислих дълго. Три нощи подред почти не бях спал, а и в полунощ не е най-доброто време за търсене на безплатно убежище, така че реших да инвестирам една нощ в някой евтин хотел около автогарата. Само след пет минути намерих един, който очаквано се оказа голяма дупка и не съвсем евтин, но нямаше какво да го мисля – умирах за сън в легло и душ (традиционния индонезийски душ е полуване с канче).

Трудно може да се намери по-живописно място за опъване на палатка :)

   На сутринта ме събуди шумът, който идваше от автогарата. Хванах някакво автобусче и пристигнах в офиса на туристическата фирма, в която работеше Сутарди, домакинът ми в Джогджа. Беше официален почивен ден, но той беше на работа, защото туристите едва ли много ги интересуваше това. Оставих си багажа в офиса и се поразходих из града. След работа отидохме у Сутарди. Той живееше с майка си, баща си и двамата си братя в една къща право в средата на джунглата. Освен мен имаше и двама други каучсърфисти – Пит, хеви метъл от северна Англия, по прякор Исуса, който работеше като учител по английски в частна езикова школа в Джакарта и Алекс, австрисйки хип-хоп танцьор и лечител (както той сам се представя). Алекс се беше малко отнесъл по ню ейдж спиричуалити и разни теории на конспирациите (една от причините да пътува беше търсенето на изчезналата Атлантида), но човек определено имаше какво да научи от него. На другата сутрин станахме в три и яхнахме моторчета в посока Борободур. Аз следвах Сутарди и веднага ми направи впечатление, че в Индонезия, ако караш моторче, спирането на червено е пожелателно. Като цяло хаосът по пътищата може да съперничи дори на този във Виетнам. Бензинът в Индонезия е 80 ст за литър и при тези цени използването на моторче е най-естественото нещо за индонезийците. Пристигнахме малко преди изгрев на един хълм откъдето се виждаше долината на Борободур и близкия вулкан Мерапи. Изгревът беше красив. Самият Борободур беше впечатлителен, но многото туристи го задушаваха. По това време съвпадаха ваканциите на европейците, северноамериканците, руснаците и на индонезийците, така че беше пълно с хора. Борободур е гигантски будистки храм. Построен е през 9-и век, когато в тази част на Индонезия са процъфтявали будистки и хиндуистки кралства. Днес единствено Бали се е запазил като хиндуистко островче сред морето от мюсюлмани, което е заляло Индонезия. Век по-късно храмът е изоставен по неизвестни причини. Преоткрит е от британските колонизатори през 19 век и оттогава датират опитите за реконструкцията му и значението му като туристическа атракция.

   Върнахме се в къщата на Сутарди. Родителите му бяха много гостоприемни, въпреки че не говореха нито дума английски. На масата имаше кутии със сладки неща, които бяха на разположение на гостите в чест на края на Рамадана. Прекрасни хора. Вечер беше много сюрреалистично да се разхождаш в селцето. Къщите бяха пръснати из джунглата, а в определените часове се носеха пеенията на имамите от скритите в гъстата растителност джамии. Ява е много гъсто населена. На територия малко по-голяма от България живеят около 140 млн човека. Мнозинството от тях са мюсюлмани и то активно практикуващи. Ислямът тук обаче е доста по умерен, от това което се насажда от медиите в Европа и Америка.

   Следващата спирка беше Джакарта. Дотам реших да стопирам. Индонезийците бяха едни от най-гостоприемните и доброжелателни хора, които съм срещал, така че едва ли щеше да е трудно. Преди няколко месеца в Лаос бях срещнал двойка французи, който пътуваха на стоп от Бали за Париж. Те също горещо ми препоръчаха също да пробвам в Индонезия. На един лист написах « numpang » , което е най-близко до значението на стоп на индонезийски. Автостопът е почти непозната концепция тук, но пък с този лист нямах проблеми да хвана кола. Сутарди ме свали няколко километра по пътя в посока за Джакарта. Оттам ме качи едно момче с моторче, което каза, че знае какво правя и, че имал приятел, който пътешествал по света чрез нумпанг. Той ме свали на един светофар малко по-надолу. Оттук стана съвсем бързо. Качи ме симпатично семейство. Разстоянието от 500 км го взех за два дни. Имаше периоди, в които за 6 часа изминавахме 50 – 60 км. Метрополията Джакарта има близо 30 млн население.  Голяма част от тях бяха отишли по провинцията за празниците и сега всички те се бяха насочили обратно към града. Гледката беше епична. Натоварени догоре с хора и багажи коли, мотори и автобуси пъплеха по тесния път. Амбулантни търговци постоянно сновяха около колите напипали момента, в който могат да продадат на двойна цена всичко, което ставаше за ядене и пиене. Семейството ме свали на един разклон. Тук един полицай и някакви местни ми обесняваха загрижено, че никой няма да ме качи и че трябва да отида да хвана автобус. Аз им казах само да стоят и да гледат. След десетина минути ме качи един шофьор на празен миниван. Той работеше за холандска туристическа фирма и трябваше да прекара минивана до град близо до Джакарта. Нощта ни свари в Чиамиш. Шофьорът ме свали и отиде да спи в хотел. Повървях малко из града покрай пътя на безкрайния керван. Скоро стигнах до една бензиностанция. Застанах до колконките за зареждане и заразпитвах шофьорите. Надявах се някой да ме качи за през нощта и на сутринта вече да съм в Джакарта. Постоях час, но никой не ме взе. Колите или бяха препълнени, или шофьорите изтощени и изнервени. Честно да си кажа и аз бях доста уморен и изтощен и едвам намирах сили да питам. Реших, че е по добре да преспя някъде тук и на сутринта да пробвам наново. Младежите, които работеха на колонките ми посочиха паркинга зад бензиностанцията. Паркингът беше пълен с коли и автобуси и имаше всякакви удобства – тоалетна, храна, място за почивка и миниджамийка. Мястото за почивка приличаше на заслон – открито отсрани и с покрив. Хората бяха налягали по пода. Преди да влезеш, трябваше да се събуеш, така че вътре изглеждаше доста чисто. Разпънах си матрака и скоро заспах. На сутринта станах с изгрева. Мястото изглеждаше почти пусто. Хората бързаха да се отправят на път. Трафикът изглеждаше доста по-плавен, отколкото предната вечер. Отидох пак на бензиностанцията. Не стана веднага, но в крайна сметка един младеж, който пътуваше сам към Джакарта ме качи в колата си. Говореше много добър английски и пътуването беше приятно. Той постоянно ми даваше да хапвам разни неща. За обяд спряхме в един крайпътен традиционен явайски ресторант. В средата имаше езерце, около което бяха разположени масите. Те бяха ниски и се сядаше директно на пода. Докато чакахме поръчката се излегнахме на пода. Звучеше приятна тиха традиционна музика. Почти заспах. Тук се чувствах в рая. Колкото на пътя беше шумно, мръсно, изнервено и грозновато, толкова тук беше тихо, спокойно, чисто и подредено в приятен стил. Храната също се оказа прекрасна. Беше много вкусна и пипната естетически. Накрая Риза (така се казваше момчето) настоя да плати сметката. Невероятни хора. 150-ина километра преди Джакарта най-после стигнахме до нещо, което приличаше на магистрала и започнахме да се движим с по-нормална скорост. Почувствах истинско удоволствие. Вечерта пристигнахме в Джакарта. Риза ме остави на един мол, откъдето ме взе Енинг, с която се запознахме на конференцията в Мелбърн. Тя беше програмен директор на един хубав и голям арт-център (финансиран почти изцяло частно!). Останах първо два дни у тях. С нея и съквартирантите и отидохме едната вечер на караоке, което се оказа много забавно. Пристигна и Пит, англичанина с когото се познавахме от Джогджа. Той пееше всичко като хеви метъл песен. Следващите няколко дни се преместих у семейството на Фики, от каучсърфинга. Трудно може да си представи човек толкова гостоприемно и симпатично семейство. Майката постоянно готвеше някакви местни специалитети, а бащата с удоволствие разказваше за трите си пътувания до Европа като представител на индонезийското министерство на здравеопазването през 1971, 74 и 81-а. Сестрата на Фики танцуваше явайски и балийски традиционни танци и ми показа някои чупки. Фики пък учеше във военно училище. Къщата им се намираше до гара Пасар Мингу (неделния пазар) откъдето можеше да се хване евтин влак за близкия град Богор, известен с ботаническата си градина и президентския дворец. След няколко дни си взех почивка от огромната и шумна Джакарта и отидох да го разгледам.

С Фики и родителите му.

   В Богор отново срещнах много приятни и дружелюбни хора. Европейци явно не идваха много тук, защото често ме спираха хора на улицата, за да се снимат с мен. Приюти ме Джоко. Той работеше в местното данъчно управление и разговорът с него вървеше много добре. Вечер Джоко приготвяше вкусни неща за ядене като скромно се извиняваше, че било много простичко това, което е приготвил. Отидох да разгледам прословутата ботаническа градина, основана в началото на 19в от Стамфорт Рафълс, английски губернатор (същият, който основава Сингапур). Тя наистина се оказа много  приятна. Изкарах почти цял ден в нея. По обед разхождайки се в парка попаднах на група детски учителки (е, имаше и 3-4 учителя). Този ден се падаше последния от ученическата ваканция и учителките се бяха събрали на активен полуден, за да се настроят за утрешния първи учебен ден. Активното мероприятие се състоеше общо взето в това, че учителките бяха влезли в ролята на децата. Една от тях даваше обяснения по мегафон, а останалите играеха различни игри, заливайки се от смях и ликувайки. Спрях да ги погледам и те ме поканиха да играя с тях. Скоро стана време за обяд. Реших, че е време да ги напусна, но те започнаха да ме канят да ям с тях. Не се двуомях много. Тикнаха ми в ръцете един лънчбокс – кутия с храна, която се полагаше на всеки учител за обяд. Освен това постоянно ми подаваха разни домашно приготвени неща. Ей, голям кеф е туй то да си детски учител! На следващия ден ангкота (маршрутно такси с постоянно отворени врати, което тук изпълнява ролята на градски транспорт) и отидох в едно близко село. Западноявайците се наричат сунданийци и езикът и външният им вид е различен от тези на хората от централна и източна Ява. Селцето в което пристигнах беше типично сунданийско. Направих доста снимки. Хората бяха безкрайно любопитни, а малките деца ми целуваха ръката. Това ми се стори прекалено, но после ми казаха, че в цяла Индонезия имало традиция децата да целуват ръката на по-възрастните. В някои по-традиционни райони има дори обичай жените да целуват ръката на мъжете си, което предполагам ужасява всека уважаваща себе си феминистка. В Европа пък мъжете целуват ръцете на жените, но това се счита за романтично и едва ли има някой ужасен от това.

Детските учителки.

   Върнах се в Джакарта, където изкарах последните си два дни в Индонезия. Отново се видях с Енинг и приятелите и. Те бяха част от по-прогресивната градска интелигенция. Поговорихме си за икономическата и политическа обстановка тук. Индонезийците точно бяха избрали нов президент, Джокови, и надеждите на хората за по-добро бъдеще бяха свързани с него. Индонезия е млада демокрация. Де факто тоталитарният режим на Сухарто пада след серия от демонстрации през 1998. Днес Индонезия среща същите проблеми, както много други държави в условията на глобализираща се либерална икономика – икономическата и финансова власт са в ръцете на шепа олигарси и корпорации и разликата между 1-ят процент богати и останалите 99 процента се увеличава рязко. Индонезийците обаче дават силен отпор на тези тенденции, обединявайки се в синдикати и други движения на малките производители и работниците активно подпомогнати от градската интелигенция. От Джакарта тръгнах за Индия като преди това спрях в Куала Лампур за няколко дни.

Още снимки от Ява: