Минга ла ба, Мианмар!

   Слязох на автогарата в Ме Сот. На информацията не можахме да се разберем с човека как да се придвижа до Янгон. Хапнах набързо супа с нудъли. Попитах за границата. Оказа се, че е само на 3 км. Реших да я прекося пеш. Досега не бях минавал граница пеш. Тъй като Мианмар се падаше на запад и се случи да е привечер, вървях към красивия залез. Вече бях изминал може би половината път, когато спря един човек с моторче. Поиска ми 50 бата, за да ме закара до границата. Отказах рязко, обърнах му гръб и тръгнах отново (това винаги помага, ако искате да свалите някаква цена).  Той настояваше. На мен пък ми мина мисълта, че може да затворят границата. Накрая ме закара за 20. Река делеше Тайланд и Мианмар (позната още като Бирма, Бурма и Бирмания). По тази река минаваше мост. Гледката от моста в посока Мианмар беше красива и някак нереална. Като че беше взета от друго време. Лодките по реката бяха с гребла, къщите – някакъв особен стар стил, природата – някак древна. Веднага след моста се намираше мианмарската имиграционна служба. За чужденците имаше специално ВИП помещение. Както разбрах по-късно, Мианмар се грижи много и се опитва да привлече чуждестранни туристи. Те пък от своя страна си заплащаха за това на завишена цена. Хотелите и гестхаусите са поне два пъти по-скъпи отколкото в Тайланд и се заплащат директно в щатски долари. Освен това, те дебнат скрити такси (Баган – $15, езерото Инле - $10), които също се плащаха в долари. Музеите и влаковете имаха специални цени за чужденци (завишени около 10 пъти!), които се заплащаха познайте как. И внимание, банкнотите трябва да са като излезли от печатницата, иначе не ги приемат. За сметка на това храната беше много евтина. Може да се нахраниш хубаво дори и за левче. Мианмар е много слабо развита икономически дори и в сравнение с другите югоизточно азиатски държави. Причините са във военния режим управлявал до съвсем скоро страната и наложените международни търговски ограничения. Военният режим официално спира да действа през 2011 година, но реалната политическа и икономическа власт продължава да е в ръцете на хора близки до режима (The Lady e много интересен игрален филм, ако искате да научите повече за съвременна история на страната; Who Really Killed Aung San? пък е документален филм на BBC, нищещ заговора за убийството на Аунг Сан, бащата на независим Мианмар). Страната е била британска колония до 1947. Хубаво описание на колониалния период е направил Джордж Оруел в Burmese Days. Роденият в Индия писател е служил пет години в бирманската полиция преди да замине за Париж и да стане мияч на чинии. Амбулантни търговци тикат книгата в ръцете на туристите на всеки ъгъл, така че най-вероятно тя си заслужава. 

   Ако близкото минало и настоящето не са много розови, то бъдещето е пред Мианмар. Страната е член от няколко години на ASEAN, аналог на ЕС в ЮИ Азия. Благоприятен климат, многобройно и трудолюбиво население и красива природа ще помогнат за икономическото развитие. За момента местните все още гледат чужденците като рядкост. Често някой мианмарец те доближава с желанието да се снима с теб. След 10 – 15 години нещата най-вероятно ще изглеждат доста различно.

   На границата се запознах с японеца Мицу. Мицу беше на път вече година и девет месеца. Мианмар беше неговата последна дестинация преди да се върне в Япония и да започне курсове за учител по японски език за чужденци. Във ВИП-а на границата обменяха пари и продаваха автобусни билети. Наивно попитахме дали има нощен автобус за Янгон. Нямаше. Автобусът тръгваше чак на сутринта. С Мицу решихме да спим някъде на открито. Докато търсехме място къде да останем през нощта минахме през целия град. Беше много интересно и нереално. Сякаш се бяхме върнали 50 – 100 години назад. Накрая намерихме подходящо място. Домързя ме да разпъвам палатката, а и небето беше ясно. Вятър също нямаше, така че едва ли имахме нужда. Грешка. През нощта температурата падна доста. По-лошото обаче беше, че влажният въздух през нощта се превърна в студена роса. Бяхме като къпани със студен душ. Спали-недоспали на сутринта станахме рано. Запалихме вестниците, които Мицу си беше постлал. Постоплихме се. Отидохме във ВИП-а където имахме среща със Сай, момчето което вчера ни беше посрещнало и продало автобусните билети. Оказа се, че сме бая подранили, защото Мианмар беше половин (!) час назад от Тайланд. Сай ни заведе да хапнем като дори плати сметката. Той ни качи на такси-моторчета, въпреки че автогарата (т.е. двата навеса до шосето) беше на не повече от километър. Той плати и моторчетата. Така и не разбрах добре каква беше неговата функция и защо беше така грижлив с нас. Беше симпатично момче и говореше много добър английски, който беше учил в Мианмар. Когато потеглихме с автобуса за Янгон, разбрахме защо нямаше нощни. Първите 170 км ги взехме за седем часа и половина. Пътят в голямата част беше черен и катереше планина. От едната страна зееше пропаст. Мислех, че такива пътища има само в Боливия и Перу. Трудно бих се навил да пътувам нощно време по този път. За разминаване и дума не можеше да става. Решението беше просто. Един ден колите минават през планинския проход в посока Янгон, на следващия – към границата. По телевизора в автобуса предаваха будистки молитви. В Янгон пристигнахме в 2 през нощта. Разстоянието от 450 км го бяхме взели за 16 часа. Мицу имаше уговорка с негова позната, китайка, която беше наела легла за тях двамата в гестхаус. Аз отидох с него. Момчето на рецепцията ми каза, че нямат свободни легла. Помолих го да направи нещо. В противен случай мислех да спя на тротоара пред гестхауса. Той се почеса и каза да изчакам малко. Сложи ме да спя на походно легло в столовата. Поисках да му платя. Каза, че е „подарък”.

   В Янгон останахме три дни. Най-интересното преживяване беше когато се качихме на влака, който обикаля в кръг и минава през селцата около Янгон. Влакът и гарите бяха строени още през колониалния период и видимо не бяха подновявани много от тогава. Това пътуване беше разрез в живота на обикновения мианмарец. Хората живееха бедно, но бяха пълни с живот. В един момент задрямах изпънат на пейката, която минаваше по цялата дължина на вагона. Събуди ме голям вързоп лапад, който влетя през прозореца и тупна на корема ми. Група жени бяха напазарували големи торби с тревисти зеленчуци и за по-бързо ги вкарваха през прозореца. Бяха радостни и говореха възбудено. Постоянно на влака се качваха продавачи на какво ли не. Продаваха се и листа от бетел за дъвчене. Дъвчеха ги със завити вътре ядки арика. Комбинацията има ободряващо въздействие, но от нея зъбите почерняват и се скапват. Първия път, когато разговаряш с човек, на когото зъбите са абсолютно черни е доста шокиращ. После свикваш. В нашия гестхаус се запознахме и с Андрю от Сингапур. Четиримата – Мицу, китайката, Андрю и аз взехме нощния автобус за Баган. Пътят беше доста по-добър. Движехме се по единствената засега магистрала в Мианмар. Автобусът беше натъпкан догоре и на задните седалки, където седяхме бяха нахвърляни багажи и кашони. Половината нощ прекарах гушнал по неволя в скута си босите крака на един мианмарец, който се беше изтегнал върху кашоните. Пристигнахме рано сутрин по тъмно. Седнахме да пием кафе и чай и се уговорихме с група каруцари да ни закарат до гестхауса да си оставим багажа и после да ни заведат да гледаме изгрева. Баган е бил столица на кралство Паган през 9в - 13в. Кралството за пръв път обединява териториите, на които днес се простира Мианмар. В равнината на Баган са пръснати над 2000 будистки храма, пагоди и ступи (някога те са били около 13000!). Гледката на изгряващото над храмовете слънце е впечатляващ. Тези, които имаха $300 в повече го гледаха от балон. Летящите балони като контрапункт на древните храмове и чакащите ни конски каруци създаваха сюрреалистична картина. Прибрахме се, закусихме и наехме колела. Тръгнахме да обикаляме храмовете. В един момент задната ми гума взе да спада. Напомпахме я в една къща, но скоро тя пак беше мека. Седнах под едно дърво на сянка да изчакам другите да се върнат. Дремнах, попрочетох малко, но тях още ги нямаше. В този момент един местен на моторче спря и криво-ляво разбра какъв е проблема. Беше много добронамерен. Хвърли ме отзад на моторчето. С една ръка се държах да не падна, а с другата – колелото. И така 15 км. Пробвахме да водим разговор, но не вървеше много. Смеехме се обаче. На следващия ден доразгледахме по-големите храмове.

   Реших пак да хвана нощен автобус. Този път за езерото Инле. Така не се налагаше да плащам за скъп гестхаус, а и не се губеше време в пътуване. Бях сам. Автобусът пристигна в 3 през нощта. Веднага се нахвърлиха таксиметрови шофьори. Не бяха агресивни. Помолих ги за две минути примирие, за да се поокопитя. Оказа се, че могат и да ме заведат в гестхауси със свободни легла. Един от шофьорите каза, че ще ме разведе из няколко евтини да си избера. Такситата представляваха открити триколки, навън беше студено, а часът хич не беше подходящ за вървене и избиране, така че се настаних в първия, който ми показа. Цената беше разумна като за Мианмар. Съдържателят беше гостоприемен и дори ме пусна да спя в стаята безплатно за остатъка от тази нощ. По-късно в този ден пристигна Андрю, сингапуреца, с когото пътувахме заедно още от Янгон. Изкарахме три много хубави дни на езерото. В един от дните наехме лодка, която ни развеждаше цял ден. Няколко села, че и градините им, бяха построени върху набити колове във водата. Имаше дори и манастир. Хората живееха в хармония и по интересен начин с езерото. Последния ден наехме колела и отидохме до близката планина.  В планината имаше манастир. Беше денят на Съединението, национален празник на Мианмар. Най-вероятно по този случай децата монаси имаха свободен полуден и ритаха топка. Боси и направо с монашеските си дрехи. Поспряхме да ги погледаме малко. Те искрено се забавляваха. Малко по-нагоре от манастира имаше пещери. Монасите се оттегляха в тях, за да медитират. Бяха пълни с будистки статуи. На някои от тях бяха изписани имената на дарителите. Мястото притежаваше странна енергия. Ясно си представих как в праисторически времена хората са живеели в пещери. Дори може би в тази. Беше много интересно.

   Вечерта хванах автобус за Янгон. Оттам директно друг за Хпа Ан. Налагаше се да изчакам до сутринта в града, тъй като този ден трафика се падаше да е в обратна посока. Към полунощ отидох на автогарата решен да хвана първия автобус за границата. Връщах се в Тайланд. Пътьом ме метна първо едно моторче, а после и един подпийнал с джип за около 300м. Казах му, че отивам до автогарата, която е зад ъгъла, но той настояваше. На самата автогара служители още пренасяха кашони. И те бяха подпийнали и много се развеселиха от неочаквания гостенин. След като им казах, че тук ще изчакам първия автобус (в 4, както те казаха), един от тях ми отстъпи дървената пейка на която седеше. Легнах на пейката, а човекът ми донесе рогозка да си постеля. Поспах и към 4 се събудих. Пристигна някакъв автобус. Настана суматоха и незнайно как дори и за мен, се озовах в един от тези претъпкани с хора и багажи отворени пикапи, които бях видял на идване. Настаниха ме отпред между двете седалки. От едната страна беше шофьора, а от другата монах. Мястото беше съвсем тясно, така че трябваше да предугаждам кога шофьорът ще сменя скорост и да си надигам краката в този момент. Беше епично пътуване. Всички останали бяха местни. В едно селце монахът си купи бетел за дъвчене и ме почерпи. Реших да пробвам. Нищо особено, освен дето от тютюна ми се замая главата. На една от спирките зевзекът, който всъщност ме беше домъкнал едва ли не насила в пикапа, ме заведе да се помолим в един будистки храм. Имайки предвид пътя през планината, който ни чакаше, имахме нужда. Вързаха ми бели конци на ръката и врата. Оказа се, че действа и стигнахме живи и здрави на границата. Отвреме-навреме около пътя имаше малки олтарчета (на загинали пътници?). На всяко едно такова олтарче шофьорът избибиткваше три пъти и слепяше ръце за кратка молитва. По обяд стигнахме на границата. Отидох във ВИП-а да се сбогувам със Сай, момчето което ни беше посрещнало преди десетина дни на влизане. Почувствах някакво облекчение и радост, че се завръщам в Тайланд. Отправих се към Чианг Май.  

*Минга ла ба (миан.) - Здравей.

Мицу, аз и Сай в очакване на автобуса за Янгон.

Мечтата ми да се возя на такъв пикап се сбъдна.

Още снимки от Мианмар: