Страници

вторник, 24 юни 2014 г.

Нова Зеландия #1 - Северният остров



Полетът за Окланд беше късен и пристигнах към полунощ. Нощта изкарах на летището. Спането на летище е един от най-удобните начини за спестяване на пари.  В повечето случаи има удобни седалки, на които да се излегнеш, климатик и първокласни тоалетни. Много често има и безплатен интернет, както и контакт, към който да си включищ за зареждане телефона/лаптопа. Избрах една удобна редица от седалки и си легнах. От другата страна се беше излегнал един събрат японец. На сутринта ме събуди азиатска реч.  Около мен се беше напълнило с хора, а навън вече бе светло. Разсъних се набързо и тръгнах към града. До летището имаше супермаркет, където напазарувах и закусих. Замахах на колите. Центърът на града беше на около 20 км. Автомобилите фучаха край мен. След около двадесетина минути една кола спря. Шофьорът се казваше Мана и беше роден в Тонга. За пръв път срещах човек от Тонга. Мана се беше преселил преди десетина години в Нова Зеландия. На мен ми приличаше на Ямайски растафари. Много хора от островите в Тихия океан се преселват в Нова Зеландия, заради по-добрите икономически условия. През 70-те години нелегалните островитяни са били обект на сериозен полицейски тормоз. Днес повечето живеят в района на Окланд и дори организират ежегодно фестивал, където всеки остров е представен от кухнята, танците и песните си. Мана беше много отзивчив и ме свали в центъра на града. Тръгнах да търся къщата на домакинката ми Анна. След половин час ходене я намерих. Анна не си беше вкъщи, но пък прозорецът беше отворен и си спуснах чантата през него. Тръгнах обратно към града да го разгледам. Окланд е икономическата столица на Нова Зеландия. Около една трета от  4,5 милионното население на Нова Зеландия живее в града и предградията му. Градът не блестеше с някакви особени архитектурни забележителности, но пък беше пълен с интересни магазинчета и заведения със собствен характер.
Върнах се привечер в къщата на Анна. Тя беше около 45-годишна самотна майка и най-точното определение, което ми идва наум, за да я опиша е вещица. Анна съвсем не беше лош човек, но от нея лъхаше мизантропия. Сигурен съм, че се пробваше да прави магии. В къщата беше пълно с разни готически и сатанински предмети, навсякъде цареше неописуем хаос, а кухнята беше ужасно мръсна и миришеше непоносимо. Не съм много гнуслив, но едвам се сдържах да не повърна, когато ми се налагаше да влизам в нея. Дъщерята на Анна също беше вкъщи. Тя не се различаваше много от майка си – беше облечена в черни дрехи с нарисуван скелет и на рамото и стоеше домашния и любимец, бях плъх с червени очи. Като цяло беше голям темерут. Анна беше по-общителна, но някак много невротична. Приятелят на дъщерята също беше облечен в черно, а на врата си носеше обърнат наобратно кръст. Любимото му занимание беше да играе на електронна игра, в която главния герой беше средновековна вещица, която изпълняваше някакви странни мисии в днешно време.
Събота сутрин „вещиците” тръгнаха за Хамилтън, град на около 100-ина километра от Окланд, за да участват в „Битката срещу англичаните”, както Анна я нарече. Така и не схванах каква точно беше тази битка. Единствено видях, че приготвят картонени брадви и мечове, а дъщерята на Анна ми каза, че щяла да бъде медицинска сестра на битката и миеше някакво шишенце да го пълни с „лекарство”. Аз хванах автобуса за едно предградие, откъдето щях да стопирам за Роторуа. Оказа се доста лесно. Първо ме качи възрастна двойка. Преди да ме оставят на един удобен разклон те спряха на една бензиностанция да искат картон и маркер, за да ми направят табела. Питаха ме дали полетът ми обратно е пак през Окланд. Отговорих им положително, а те ми написаха ми на едно листче телефоните си и казаха да им се обадя да остана у тях последния ден преди да напусна Нова Зеландия. Мъжът щял да ме закара на следващия ден до летището. Чудни хора. На разклона почаках само пет минути. Мислех, че е заради табелката. Спря един младеж, който отиваше на рожден ден на братовчедка си. В един момент спомена, че съм държал табелката наобратно и той така и не успял да прочете къде отивам. Хората просто си бяха отзивчиви. Младежът ме свали в град Кейбридж и ми даде две бири за из път. Свечеряваше се, а аз все още бях на 100-ина км от Роторуа. За щастие едно симпатично семейство с малко дете ме качи. Мъжът беше от Фиджи, а жената – от Самоа. Бяха много приятно възбудени и казаха, че за пръв път качват стопаджия. Бяха тръгнали точно към Роторуа. Свалиха ме на един Макдоналдс. Пообиколих града. Беше малко туристическо градче. Седнах на една пейка да хапна. Звучеше реге и миришеше на трева. Поогледах се. Наблизо седяха стари пияници мъж и жена и се наслаждаваха на живота въпреки студеното време. Дадох им бирите. Те щяха да им ги оценят повече. В Роторуа беше пълно с горещи минерални извори и миришеше на сяра. Водата извираше отвсякъде и в студената вечер парата от водата се издигаше от всевъзможни дупки в земята. Горещи извори имаше и около къщите. Разхождайки се около къщите дочук хорово пеене. Идваше от едно заградено пространство с постройки. В една от постройките се виждаха певците, които до един бяха млади. Песните бяха приятни и някак далечни. Полегнах на една пейка в двора да ги послушам. Над мен беше ясното небе посипано със звезди, а наоколо се вдигаха пушеци от земята. Обстановката предлазполагаше към едно по-дълбоко усещане на музиката. Когато свършиха да пеят, някои от младежите излязоха навън. Разменихме няколко думи. Попитах ги каква е тази музика. Маорска, с нескрита гордост ми отговори едно момиче. Едва тогава ги загледах по-внимателно в тъмното. Всичките бяха маори. Оказа се, че къщите наоколо са маорско селище. Наблизо имаше езеро, а до него – църква и гробище на загинали във Втората световна война маори. Накрая на гробището имаше нещо като заслон, закрит от три страни. Легнах там без да разпъвам палатката. С изненада открих, че земята всъщност беше топла! Отдолу трябва да е течало гореща минерална вода. Спах добре като за условията. На другия ден се разходих да разгледам градчето. Беше малко и добре подредено. Върнах се и да разгледам на светло маорското селище. В културния център, където предната вечер слушах пеенето, сега се бяха строили младежи и учеха хака – бойния танц на маорите, който Ол Блекс, националния отбор по ръгби на Нова Зеландия, танцуват преди всеки мач (видео) . Военното гробище пък беше пълно с хора и знамена. Музиканти свиреха на шотландски гайди. Оказа се церемония на бивши военни. 6-ти юни наближавашe, десанта в Нормандия.
Останах почти целия ден в Роторуа и когато тръгнах на път се оказа, че късно съм се сетил и не успях да мръдна много от града. Мръкна се. Опънах палатката и легнах. През нощта студът се усещаша доста повече отколкото на топлата земя предната нощ. На сутринта почти веднага ме качи една кола. Караше я една новозеландка. До нея се да мидеше друга новозеландка, а до мен на задната седалка беше приятелят и – англичанин. Тримата се връщаха от някакъв маратон. Закараха ме директно до Таупо, където отивах. Пътьом спряха покажат бързеите и водопадите по река Уайкато. Оставиха ме пред туристическия център в Таупо. Градът беше на красиво езеро. Мястото обаче беше прекалено туристическо. В туристическия център дори ми поискаха пари, за да си включа компютъра в контакта! В близост до градчето имаше горещи извори, при това безплатни. Беше голямо удоволствие да си полегна потопен до шия в горещата вода, особено след двете студени нощи. Освен това имах и нужда да се изкъпя. Вечерта спах в един парк. Това се случи да е най-студената нощ. Сигурно беше около нулата.
От другата страна на езерото се виждаха няколко заснежени върха. Един от тях беше вулканския конус на връх Тонгариро. Вулканът беше активен и пушеше. Еднодневната му обиколка се славеше като най-добрия еднодневен преход в Нова Зеландия. На сутринта тръгнах за него. Първо ме качи един странен маори, който караше бос пикапа си. Това всъщност не беше нещо необичайно за Нова Зеландия. Хората си ходеха боси по улиците и дори в магазините, въпреки че официално вече беше зима. Отношенията между белите пришълци и маорите бяха доста различни отколкото в Австралия. В Австралия първите преселници от Европа са били криминално осъдени поданици на Кралицата подложени на сурово отношение в родината, които на свой ред подлагат на изтребление и тормоз местните аборигени. В  Нова Зеландия маорите са доста по-организирани и заселването става почти мирно. Днес маорите са напълно интегрирани в държавата, нещо което не може да се твърди за голяма част от аборигените в Австралия. Интересно е, че Нова Зеландия е най-късно населената територия на планетата ни. Предците на маорите идват от Югоизточна Азия и постепенно заселват островите все по на изток в Тихия океан като първоначално се движат далеч на север от Нова Зеландия. Едва през 13 век маорите откриват Нова Зеландия идвайки от североизточно разположените острови Кук, преплувайки над 3000км, като постепенно развиват собствена култура и език.
Времето взе доста да се влошава. Планината вече не се виждаше от облаци. Хич не изглеждаше като приятно за планински разходки време. Реших, че по-разумно ще е да оставя този преход за навръщане и поех направо за Уелингтън. След недълго чакане ме качи един австралиец, който за късмет отиваше право в Уелингтън. Останах няколко дни на гости у едно семейство. Шанън, жената, беше киви, а мъжът и Роб – американец. Имаха и две малки симпатични деца – Оливия и Айзък. В къщата си имаха дори домашно кино, където гледах Властелинът на Пръстените, сниман изцяло в Нова Зеландия. Уелингтън беше много приятен град, а и хората му бяха много приветливи и дружелюбни. Градът е администратична столица на Нова Зеландия, но е много по-малък от Окланд. Той е и най-ветровитият град на света, като по случая местните го наричат галено Уинди Уели. Най-интересното нещо за посещение е огромният музей Те Папа, който на всичкото отгоре е и безплатен. В Те Папа има изложби включващи всички аспекти на живота в Нова Зеландия, при това направени много интерактивно. Два дни ходих да го разглеждам и така и не успях да го видя целия. Както стана дума, новозеландците се наричат галено кивита помежду си. Това наименование идва не от плода, а от птицата, която се среща само на острова. Плодът пък първоначално е внесен от Северен Китай. Когато започват да го изнасят в Щатите, американците търсят име на плода.  Решават да го кръстят киви, защото хем прилича на птицата киви, хем и двете идват от Нова Зеландия.
След няколко прекрасни дни в Уелингтън една сутрин се качих на ферибота, който прекосява протока Кук, делящ Северния от Южния остров на Нова Зеландия. Бях чувал, че наистина красивата природа на Нова Зеландия се намира на юг и нямах търпение да се отправя натам.


Пазачът на маорското гробище. Зад него e заслона.

Горещите извори.

В маорското селище.

Езерото Таупо и вулканът Тонгариро.


Още снимки от Нова Зеландия:


Няма коментари:

Публикуване на коментар