Австралия #3 – Източния бряг

     Полетът от Нова Зеландия беше до Сидни. Пристигнах вечерта и останах да спя на летището. Към полунощ затвориха по-голямата му част и събраха всички чакащи и спящи в едно предверие. Човек от охраната на летището караше хората да покажат билет за сутрешен полет, нещо като разрешително за спане. Естествено нямах такъв билет. Казах просто, че сега пристигам и утре сутринта заминавам за Блу Маунтайнс. Това беше достатъчно да ме остави. Австралийците по принцип не обичат да си създават много сами главоболия. На сутринта отидох в комуната да видя приятелите там. Беше изненада. Зарадвахме се. Манфред все още беше в болница, а Роуан се приготвяше да отива в някаква телевизия. Беше канен да участва в предаване за световното по футбол. Късно през нощта играеха САЩ и Германия и от шоуто бяха поканили немски и американски танцьори на традиционни танци да разиграят предварително мача надтанцувайки се. Германците победиха и на танците и на футбола.

     На сутринта тръгнах за Бризбейн на стоп. Имах около седмица да отида и да се върна в Сидни, откъдето имах полет за Манила. Стопирането в тази част на Австралия се оказа лесно. След около десетина прекачвания, между които един камион, вечерта ме завари в градче на име Урунга. Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващи и къмпингуващи. Край Урунга течеше река, а до реката имаше туристически център с тоалетни отворени 24/24, беседка с пейки и електрическо барбекю. В началото търсех къде се пускат монетите за барбекюто. Оказа се, че единственото, което трябва направиш, за да изпечеш нещо, беше да натискаш всеки пет минути едно копче. Спах под покрива пред входа на центъра. И тук официално беше зима, но времето беше по-поносимо от това в Нова Зеландия.

     Съмваше се рано. Хапнах и тръгнах към Байрън Бей. Една двойка млади купонджии ми препоръчаха да спра там на път за Бризбейн. Предният ден бях пропътувал над 500км, а до Байрън Бей оставаха горе-долу 300. Стопът пак вървеше много лесно. В един момент ме качиха майка и дъщеря новозеландки, които щяха да ме закарат директно. Спряхме за почивка в някакъв крайбрежен курортен град, където майката беше видяла преди десетина години магазин за сватбени рокли. Дъщерята щеше да се жени скоро и майката беше превъзбудена от радост. Жените понякога проявяват свръхестествени способности, когато опре до шопинг. Тази майка беше видяла преди толкова време този магазин и сега, когато най-накрая беше паднал случай, тя отиваше да го провери. Аз отидох да видя плажа, а те тръгнаха да търсят магазина. Половин час по-късно се срещнахме пред колата. Оказа се, че магазинът отдавна не съществува. Всичко на всичко бил отворен едва половин година преди да фалира.

      Байрън Бей е бил чудно хипарско местенце. Огромни плажове от две страни и красиви, невисоки планини от трета. Дълги години той е бил алтернативно селище, където са се събирали и живеели хипита. Днес градът заприличва все повече и повече на скъпарски курорт. Хипита все още има, но като цяло идеята е опорочена. През нощта останах в един къмпинг „Арт Фекчъри”. Преди години тук са живеели художници, а на сцената в съседство са свирели известни и не чак толкова известни алтернативни групи. Днес къмпингът е купен от някаква международна верига от хостели, която го е превърнала в машина за пари, фабрика за илюзии за разглезени деца (цените хич не са евтини), където те могат да изживеят „алтернативността” си преди да станат просто една брънка от някоя корпоративна машина.

      

Байрън Бей по пладне.

Байрън Бей по залез.

Байрън Бей - улично изкуство :)

     На следващата сутрин тръгнах за Бризбейн. Оставаха едва 200 км. Почаках цял час. Колите фучаха и отказваха да спрат. Приех го като доказателство, че преобладаващото количество посетители на Байрън Бей отдавня не са онези младежи пълни с идеали за любов и споделяне. Най-накрая спря една двойка засмени бразилци. Оттук насетне стопът премина в познатия плавен ритъм. В един момент, малко преди Бризбейн, се оказах на една петлентова магистрала. Дори и тук не чаках дълго. Спря ми една австралийка, която директно ме покани да дойда с нея до Съншайн Коуст (така де, Слънчев бряг!), 150 км по-на север от Бризбейн. Според нея в Бризбейн нямало какво да се прави. Приех. Австралийката беше много печена. Пътьом спряхме да ми покаже играещи си в морето делфини. Гледахме и за китове, но този ден те явно бяха решили да спят надълбоко. По залез слънце се качихмена едно хълмче, откъдето се откриваше 360°-ва гледка над околността. Поетично казано - като на длан се ширнаха пред нас красотите на Австралия. По пътеката към върха на хълма имаше изровени малки дупки. Австралийката ми каза, че навремето аборигените са ги използвали да си точат върховете на копията в тях. Вечерта тя ме остави на един къмпинг на брега на красива река в Нуса, градче, част от Съншайн Коуст. Извини се, че не може да ме вземе у тях. Простих и някакси. Разделихме се с уговорката, че на другия ден ще и се обадя, ако реша да остана повечко време тук. 

Типична австралийска гледка.

Австралийски хълмчета по залез слънце.

     На сутринта обаче реших, че няма смисъл да давам пари за самолет до Сидни и поех обратно на стоп.  Имах три дни да взема 1100-те км до Сидни. Повървях няколко километра, докато изляза от Нуса. Градчето се оказа братовчед на Венеция. Приятни къщички бяха построени на брега на езера и канали. Когато успях да излява най-накрая от града, не чаках дълго преди да ме качи една кола. Караше я Стефания, родена в Босна хърватка. Родителите и емигрирали по време на войната. Стефания беше учила за актриса в Ню Йорк. Стана много приятен разговор. Остави ме някъде по средата на магистралата. Стопът оттук нататък вървеше мъчно. Голяма част от пътят беше вече споменатата петлентова магистрала. Често се налагаше да вървя доста докато намеря удобно за стопиране местенце. Хората ме качваха за къси разстояние. Малко след Бризбейн ситуацията съвсем се закучи на магистралата. Колите фучаха като бесни и никоя не спираше. В този момент спря една кола с лампи отгоре. По принцип беше забранено да се стопира на магистралата (естествено!). За миг ми мина мисълта, че може би са полицаи, които ще поискат да ме глобят. Оказа се „пътна помощ”. Човекът ме качи и каза малко нерешително това, което прекрасно знаех – че тук е забранено да се стопира. Нерешителността му идваше от това, че не искаше да изглежда строг. Каза, че ще ме закара до близката бензиностанция. Да разкарва стопаджиите от магистралата било едно от служебните му задължения. Имало стопаджии от къде ли не – Аржентина, Испания, Франция... Разприказвахме се. Оказа се, че по рождение е англичанин. Когато му казах, че живея във Франция, започна въодушевено да се прехласва по Тур дьо Франс. Беше фен на велосипедите. Разговорът тръгна и човекът предложи да ме закара до една по-далечна бензиностанция, всъщност последната по петлентовата магистрала. Тук беше и краят на щата Куинсленд. Нататък беше Нов Южен Уелс. Вътешно се зарадвах. Вече бях почнал да се опасявам, че три дни няма да ми стигнат да я мина само тази магистрала.

     На бензиностанцията си починах и отдъхнах малко. Ситуацията сега ми изглеждаше къде-къде по-оптимистична. От бензиностанцията ме качи един младеж. Няколко мига по-късно, разбрах, че той беше подпийнал. Ами сега? Предложи ми бира, отпивайки си от своята. Отказах любезно доколкото мога. Човекът ме черпеше все пак. Вътрешно бях напрегнат, но гледах да не го показвам. Реших да видя доколко беше способен да контролира ситуацията. Общо взето се справяше добре. Явно имаше опит. В един момент ме помоли да държа волана, докато той си свива цигара. Скоростта беше около 120. Мисля, че тук някъде окончателно реших, че е крайно време да сляза.

   - Сигурен ли си? Мога да те закарам до Байрън Бей, ако искаш. Не ми е по пътя, но за теб ще го направя – явно беше от тези, които като пийнат стават братски настроени.

   - Да, да. Тук е добре. Няма смисъл чак до Байрън Бей – възможно най-приятелски и небрежно му отговорих. Благодарих му. Все пак човекът искаше да ми направи услуга.

Преди да се разделим, той ми даде фейсбука си. Свърна по един страничен път, за да направи обратен. Бяхме подминали с поне двадесетина километра градчето, където той отиваше. Когато слязох от колата ми трябваха няколко минути да се осъзная. Ситуацията сега ми изглеждаше комична. Оттук ме качи една новозеландка. Връщаше се от работа от една болница. Синът и също много стопирал и като видела някой край пътя, се сещала за него. Тя също подмина градчето където отиваше, за да ме закара до една удобна отбивка, където спирали коли и камиони. Това беше добър вариант, защото имах намерение да пропътувам колкото се може повече километри този ден. В този момент нямаше никой паркирал в отбивката, така че стопирах пак на пътя. Смрачаваше се. Две коли ми спряха, но и двете отиваха в едно близко градче. Въпреки усилията бях пропътувал около 300 км от сутринта. В други ситуации, това не е чак толкова лошо постижение, но сега ми се струваше недостатъчно. До Сидни оставаха още 800, а имах само още два дни! В отбивката почнаха да спират коли и камиони. Разпитвах шофьорите дали могат да ме хвърлят някъде по-на юг по пътя за Сидни. След няколко отказа, зърнах един военен джип натоварен догоре с покъщнина. Махнах му. Той отвори с бутане едно скърцащо триъгълно прозорче. Получих усещането за дежа вю. Прозорчето беше досуч като на Москвича модел от 60-те години, който дядо ми караше. Шофьорът съвсем не изглеждаше военен. По-скоро прозираше артистична душа. Попитах го, дали е в посока Сидни и дали може да ме качи. Той съвсем спокойно каза „Ок. Само ми дай малко време да пренаредя багажа.” Тогава забелязах, че на седалката до него също имаше покъщнина. Седнах да хапна, докато той пренареждаше джипа. Вече бях привършил, когато той ме извика ме да качим и вържем раниците на покрива на джипа. Тръгнахме. Джипът бръмчеше и пърпореше като танк. Беше наскоро бракуван от армията след 30-годишна служба. Шофьорът се казваше Джъстин и се местеше да живее от Бризбейн в Катумба, в Блу Маунтайн недалеч от Сидни. Приятелката му, немкиня, беше намерила хубава работа там. Джъстин беше кинопродуцент и режисьор. Общо взето можеше да върши по-голямата част от работата си от която и да е точка на земята, стига да има достатъчно бърз нет. Отдавна вече беше тъмно, но Джъстин продължаваше да кара. Доспа ми се. Бях уморен. Споделих с Джъстин, че май ще спя. Той каза ок и продължи да кара през цялата нощ. Спряхме само на два-три пъти той да подремне и пак продължавахме. Изглеждаше доста уверен в себе си и не изпитвах нужда да стоя буден, да го пазя да не заспи на волана. На сутринта Джъстин ме остави на една гара близо до Сидни. На нея спираше влака за Мългрейв, където се намираше комуната на Роуан. Опасявах се, че три дни няма да ми стигнат да се добера до Сидни, а ето че 24 часа се оказаха достатъчни. Двата дни, които получих като бонус изкарах почивайки си и наслаждавайки се на зимното слънце.

Хич не е шега. В Австралия живеят няколко от най-отровните змии в света.

Джъстин проверява ръмжащия двигател.

     С Австралия се разделихме навръх рожденния ми ден – 3 юли. Станах на 36. Единственият човек, който ми го честити лично, беше полицайката от имиграционните власти на летището в Сидни. Полетът беше до Сингапур, където изкарах шест часа на летището в очакване на самолета за Манила. Сингапурското летище е може би най-приятното, което съм посещавал. Имаше градинки, водопадчета, център за игри. Един японец ми услужи с адаптора си за местните контакти и така успях да видя и отговоря на пожеланията, които приятели ми бяха оставили във фейсбук. Малко след полунощ се качих на самолета за Манила. Точно три месеца по-късно пътувах отново към Филипините...