Страници

вторник, 27 май 2014 г.

Австралия #1 - По пътя


Пристигнах рано-рано в Дарвин, най-северният и най-близък до Бали град в Австралия. Подремнах малко на летището, за да събера сили. Имах намерението да се придвижвам на автостоп в Австралия. Не намерих кой да ме приеме в Дарвин, а и имах само осем дни да прекося близо 4000км от Дарвин до Мелбърн. Отивах на конференция там, така че нямах търпение да се отправя на път. По-голямата част от пътя минаваше през полупустинните и пустинни северни и средни части на държавата континент. На летището имиграционните власти ме засипаха с въпроси къде отивам и какво мисля да правя в Австралия. Повториха ми няколко пъти, че с визата която имам нямам право да работя. Накрая някаква служителка ме накараха да си развия и изтупам палатката. Обясниха ми, че се страхували да не проникнат в страната разни вредни растения. Връчиха ми и книжка, в която подробно обесняваха срещу какви вредители се борят. От летището тръгнах да търся автобуса за близкия град Палмерстън. В близост до него се намираше Стюард Хайуей, дългата 3000км магистрала, която свързва Дарвин с Аделайд и сече континента от север на юг. Спирката се оказа на 4-5км от летището, което на 35 градуса и 20кг на гърба си беше сериозно разстояние. Аз обаче бях превъзбуден от първата ми среща с континента и не ги усещах много. Всичко наоколо изглеждаше спокойно, разточително и в определен смисъл аристократично. В един момент зърнах няколко черни хора. В първия момент ги взех за африканци, но като се позагледах с вълнение установих, че всъщност бяха аборигени. За пръв път през живота си ги виждах на живо! Първият ми контакт с местните след като излязох от летището беше след около половин час с продавачката от една бензиностанция. Тя беше изключително ентусиазирана, а аз все още се чувствах като във филм. Едва разбирах какво говори, по-скоро отгатвах смисъла. Австралийците говорят някакъв си техен английски и така предъвкват думите, че ти трябва поне месец, за да свикнеш. В началото си мислех, че може би аз не владея английски толкова добре. След като говорих с един англичанин обаче се успокоих. Той имаше абсолютно същия проблем. Към 11:30 се добрах до магистралата и започнах да махам на колите.  След двадесетина минути видях едно момиче да върви към мен, махайки ми. Малко по-нагоре беше паркирало микробусче, което ме беше подминало с кажи-речи 500м. Зарадвах се, първият ми стоп в Австралия. Оказаха се група европейски младежи, които бяха наели микробусчето в Дарвин и тръгнали да обикалят из Австралия. Отиваха към близкия национален парк Какаду и ме хвърлиха 15 км по-нататък на една бензиностанция. До бензиностанцията на сянка бяха седнали група работници-градинари. Един от тях отдалеч ме попита дали искам ледена вода. Не чаках да ме пита втори път, жегата беше ужасна. Заприказвахме се. Този, който ме беше заговорил пръв беше абориген, имаше и една жена от Гватемала. Седнах да обядвам, а аборигенът дори ми подари някаква газирана напитка, която беше иделна за обезводняването от жегата. Разпитах шофьорите на камионите от близкия паркинг, но никой не искаше да ме качи. Опитах и с колите, които спираха на бензиностанцията. Пак нищо. Реших да изляза на пътя и да пробвам там. Не след дълго спря една кола с трима австралийци. Те отиваха в един друг близък парк и ме качиха за петдесетина километра. Махнах за довиждане на градинарите. Австралийците се оказаха голями веселяци. Идваха някъде от западния бряг и бяха на почивка в Дарвин. Делях задната седалка с един от тях и с една огромна хладилна кутия от стириопор пълна с лед и заровена в него бира. Поканиха ме да дойда с тях в парка и после да се върнем заедно в Дарвин. Довечера имало парти, а къщата им имала четири легла. Четвъртият от групата нещо не успял да дойде, така че нямало проблем да спя на неговото място. Беше ми трудно да откажа, но нямаше как – бях тръгнал на конференция. Свалиха ме на отсечката, където те трябваше да свият към парка. Обещаха да погледнат на връщане и ако още чакам там, да ме вземат с тях. Замахах отново в жегата. След малко спря един пикап Тойота. По-нататък щях да се возя в още доста такива. Това не се дължеше на някаква слабост, която пикапите Тойота имаха към мен, а защото общо-взето всяка втора кола тук беше такава. Сглобяваха ги в Австралия и бяха идеални за местните условия. До две години обаче, страната планира да затвори всичките си автомобилни заводи. Правителството отказва да продължава да дава субсидии за производството на коли, а в Азия ги произвеждат по-евтино. Общо взето, въпреки че Австралия е една от водещите в света страни по икономически показатели, австралийците, с които разговарях, до един твърдяха че правителството им е ужасно корумпирано и че договорите за свободна търговия, които страната подписва са в техен ущърб. Доста познато. Шофьорът на пикапа се казваше Майкъл и родителите му бяха емигрирали от Бавария. Той отиваше да вземе жена си и децата си от един къмпинг, за да ги закара на друг къмпинг. Майкъл не беше спал много-много последните дни и ме качи най-вече, за да го държа буден. Пристигнахме по залез при жена му и децата му, сгънахме набързо караваната, в която спяха, и отидохме в другия къмпинг, който беше на петдесетина километра. Къмпингът се намираше до водопад, който падаше в естествен басейн. Вечеряхме заедно и легнахме да спим – те в караваната, аз в палатката. На сутринта се качих нагоре по течението на реката до един близък подобен водопад с басейн, но не посмях да се изкъпя в леденостудената вода. Само се напличках набързо. Знаците наоколо гласяха, че територията е свободна от крокодили, но ако все пак забележим някой, веднага да се обадим на шефовете на къмпинга. Около крайбрежието в Северна Австралия е практически невъзможно да спиш на открито, заради многобройните соленоводни крокодили, които са много агресивни и опасни. По време на дъждовния период (Северна Австралия е с тропически мусонен климат) всичко наоколо потъва под вода и крокодилите спокойно си навлизат стотина-двеста километра навътре в територията. Когато се върнах от водопада, Майкъл и семейството му бяха изчезнали някъде, така че набързо си сгънах палатката и се отправих на път. Шофьорът на първата кола, която ме качи този ден, беше французин, който беше наел кола и обикаляше наоколо сам, тъй като приятелката му трябвало да се върне на работа. Хвърли ме до магистралата, където той зави на север, а аз тръгнах на юг. Оттам ме качиха двойка симпатични холандци, които ме оставиха на една бензиностанция в Кейтърин, малък град пълен с аборигени. На входа на града имаше огромно пано, което гласеше че продажбата на алкохол е забранена след 6 следобед. В Кейтърин живееха 6 хил. човека, което го превръщаше във важен град за Северната Теритотия, която всичко на всичко беше населена от около 230 хил. човека (представете си площта на четири Германии с население, колкото на Фарьорските острови). Напазарувах от един супермаркет, хапнах на сянка до един паркинг и застопирах. Не чаках дълго – само след пет минути ме качи лъскава нова кола, в която се возеше засмяна закръглена двойка. Жената се казваше Мишел и беше южноафриканка, а мъжът – Роберто, австралиец от италиански произход. Двамата се били запознали по интернет и Мишел се беше преместила при Роберто в Дарвин. Двамата бяха в чудесно настроение и полуслепият Роберто не спираше да ръси шеги. Закараха ме стотина километра по магистралата до селце със звучното име Матаранка. Извиниха се, че не могат да ме закарат по-нататък, почерпиха ме с бонбони и казаха, че ако след месец имам нужда от транспорт, могат да ме закарат чак до Аделайд. В Матаранка почаках близо два часа и то в най-голямата жега, но пък усилието си заслужаваше. Матаранка звучеше южноамерикански и за шега когато най-накрая една бяла Тойота спря, се оказа че я кара може би единствения бразилец в целия щат. Казваше се Тиаго и веднага си допаднахме. Той беше тръгнал да гледа каубойско родео в градче на име Дейли Уотърс, на около 200 км от Матаранка по магистралата. Никога не бях ходил на родео и направо попитах Тиаго дали може да дойда с него. Той нямаше нищо против. Родеото се оказа впечатляваща работа или поне на мен така ми изглеждаше. В Северната Територия има огромни кравеферми. Каубоите от тези ферми наоколо се бяха събрали в Дели Уотърс за двудневно веселие. През деня имаше различни игри, които включваха преследване на теле с кон, яздене на бикове и борене на телета, които биха ужасили всеки любител на животните, но пък искрено забавляваха позагрубелите и подпийнали каубои и каубоики.  Вечерта завърши с грандиозен каубойски купон, озвучаван от двама нелоши кънтри музиканта. Срещнахме и няколко млади европейци, които работеха по фермите наоколо. Тиаго ми разказа, че идва от подобен каубойски район в Бразилия и, че пише докторат на тема как да бъдат хранени говедата, за да наддават повече и по-бързо. Той провеждаше експериментите по доктората си във ферми в региона. Когато тръгнах на сутринта, Тиаго още спеше. Първата кола, която ми спря половин час по-късно обаче, беше неговата и така за два дни Тиаго ме качи два пъти. Поразвеселихме се набързо и не след дълго се разделихме. Той зави на север, аз – на юг. Не след дълго ме качи един каубой с бял пикап Тойота. Идваше от родеото, така че имахме обща приказка. Трудно се разбирахме, заради акцентите си, но това едва ли беше толкова важно в този безлюден район. Каубоят ме свали петдесетина километра по на юг нанякаква бензиностанция. За мой късмет още първата кола, която мина, спря. Бяха трима млади италианци, които след няколкомесечна работа в Австралия си бяха купили кола и бяха тръгнали на море. Бяха типични италианци и с тях се чувствах много комфортно. Когато стигнахме до мястото, където пътищата ни се разделяха, се оказа, че е време за обяд и си направихме едно прощално ядене заедно. Италианците си оставаха италианци дори и в Австралия. Извадиха един газов котлон и тримата дружно, като добре обучен кухненски персонал, приготвиха паста с доматен сос. Отидох да си измия ръцете в тоалетната на близката бензиностанция. Когато се върнах масата в средата на пустинята беше застлана с бяла покривка. Епично. Сбогувахме се въодушевено и малко тъжно, типично по италиански. Те свиха на изток за Каирн, а аз зачаках някой да спре на самотния разклон в пустинята. Почаках доста, но най-накрая към 4 следобед спря една бяла познайте-каква-кола. Беше някакъв особен, но добронамерен тип, който приличаше на учител. В колата имаше и едно малко и също така странно, но добронамерено кученце. Каза, че живее в близкия град Тенант Крийк и може да ме хвърли дотам. Пътьом отбихме, за да ми покаже близкия язовир. Свали ме накрая на града и ми остави визитката си в случай, че закъсам нещо. Зачаках, но коли почти не минаваха по това време. По едно време спря една кола. Караше я една стара жена, която ми каза, че не може да ме качи, но ако няма къде да спя, да отида у тях, което се падаше първата пресечка вдясно и после първата къща вляво. Скоро взе да се мръква (в Австралия по това време на годината се стъмва в около 5-6 часа), така че не след дълго свих в първата пресечка вдясно и потърсих първата къща вляво. Оказа се, че жената държи едно миниранчо, което осигуряваше работа на аборигени. Бяха нещо като голямо семейство. Изкъпах се с топла вода и спах в легло тази нощ. Голям кеф. Хубаво е отвреме-навреме човек да се лишава от  неща, които приема за даденост, за да може да ги оцени и да им се наслади по-добре. Вечеряхме всички заедно, а след това останахме да бъбрим с Чарли, англичанин, преселил се преди 40 години от Лондон в Австралия. Чарли беше много интересен събеседник и за много неща мненията ни съвпадаха. На сутринта той ме закара да видя близките хълмчета, които бяха надупчени от изоставени златни мини. Реших, че един ден пак ще се върна при тях и замахах пак на колите. След около час спря една познат тип кола. Караше я аборигенът Джейзън. Аз мислех, че ще е успех, ако до края на деня успея да стигна до Алис Спрингс, на около 500км на юг по магистралата. Първоначално Джейзън предложи да ме хвърли до разклона за Айърс Рок, гигантската монолитна скала в пустинята, цели 200км по-нататък по пътя след Алис Спрингс.  От дума на дума разбрах, че той караше живи раци и бързаше да ги закара вкъщи, което се падаше на едва 500км от Мелбърн и цели 2500км от Тенант Крийк, където ме качи. Джейзън беше тръгнал на път рано сутринта в два часа и нещо не го усещах много във форма. Разказа ми и как в три на пътя излязъл бизон и той едва успях да го избегне. Впрочем по пътя често се виждаха блъснати кенгурута, които някои твърдят, че са много вкусни. Опасно става обаче когато на незаградената магистрала излязат бизони, крави или диви коне. Два часа по-късно Джейзън ми каза, че трябва да поспи малко. Казах му, че е няма проблем и просто да отбие встрани на пътя. Той обаче държеше да ме остави в следващия градец. Джейзън явно се беше надценил, защото само 2км преди града заспа на волана. Видях как колата навлиза бавно в насрещното платно (за щастие тук рядко минаваха коли), погледнах го и го видях с клюмнала глава. Сграбчих волана, свих в нашето платно и го бутнах. Той веднага скочи и започна живо да се ругае. Спряхме под едно дърво на сянка, аз си взех багажа и тръгнах да стопирам наново, а той легна да спи в колата. Градчето се казваше Бароу Крийк и се състоеше от една кръчма и нещо като бензиностанция. Наоколо бе пустиня. Час по-късно аз все още бях там. За този един час бяха минали всичко на всичко пет коли в моята посока. Видях как колата на Джейзън потегли бавно изпод дървото и след малко стигна до мен и спря, за да ме качи отново. Той говореше разпалено по телефона как днес вече два пъти едва не загинал. Аз реших, че явно сме орисани да пътуваме заедно и го попитах дали направо не може да ме закара до тях. Той явно беше доволен, че ще има някой да го подсигурява и се съгласи. Реших да оставя Айърс Рок за друг път. Последваха още 20 часа почти неспирно каране, по време, на които той ми говореше за аборигени, духове, сънища и енергии и често се обаждаше някоя от четирите си бивши жени, с които още се виждаше. Джейзън имаше 8 деца и 20-ина внучета и като цяло беше много доволен и щастлив от живота. Работата му беше сезонна и добре платена и през останалото време той се радваше на живота. В осем сутринта Джейзън ме свали в Милдура, щата Виктория. 2500км за 22 часа, сигурно постижението трябва да кандидатства в книгата с рекордите на стопирането. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, колко по-студено е тук, отколкото на север. В южна Австралия климатът прилича на умерен, само че сезоните са обърнати, т.е. сега беше края на есента. Напазарувах си в Милдура и тръгнах към края на града. След малко ме качи някакъв веселяк, който ме хвърли до съседното селце. Пак зачаках. В един момент тръгнах да пиша някакво съобщение на телефона си, дори не си бях вдигнал ръката да махам на колите, когато чух глас
-    - Хей, момче, закъде си?- беше спрял ексцентричен Кадилак модел 69-а каран от двама шегаджии.
-          - За Мелбърн.
-          - Качвай се, можем да те хвърлим до Редклифс.
-          - Ок, благодаря много. – отвърнах зарадван и се качих в колата.
-          - Търсиш ли случайно работа?
-          - Не точно, но не бих отказал.
-    - В такъв случай имаме работа за теб! Заплата 20 долара на час, и 23, ако можеш да караш трактор. Карал ли си някога?
-          - Ами не. Карал съм кола и мотор.
-       - Тогава значи можеш да караш трактор – намигна ми шофьорът - и когато се качиш, казваш че такъв модел още не си карал и молиш да ти покажат. Просто е.
-          - Звучи прекрасно. Хайде да вървим.

     Шегаджиите ме хвърлиха в един хостел в съседния град Редклифс и ми казаха, че от днес се казвам Дейзъл, защото Димитър не звучало австралийски. В хостела живееха много млади европейци, които идваха с едногодишни работни визи, за да работят селскостопанска работа наоколо. Виктория беше земеделски щат и приличаше на Франция. Много от местните бяха италиански фермери, които отглеждаха лози и правеха вино. Съдържателя на хостела имаше връзка с местните фермери и всеки ден им пращаше нужните работници. Разбрахме се да остана да поработя два дни и ако ми хареса да се върна пак тук след конференцията в Мелбърн и Сидни. За съжаление след като ни закараха по-късно този ден с трима французи до фермата на някакъв виетнамец, където щяхме да берем грейпфрути се оказа, че е още влажно от вчерашния дъжд и днес няма да стане. На сутринта случката се повтори, така че аз се отправих директно за Мелбърн като реших да им звънна и да дойда след около седмица, ако има работа. След около час чакане ме качи Уейн с червен пикап Тойота. В началото не разбрах точно докъде може да ме закара, но с течение на времето стана ясно, че ще ме хвърли директно до Мелбърн. Извадих късмет, тъй като това си бяха над 500км. Колкото повече приближавахме Мелбърн, толкова повече наоколо заприличваше на Европа. Беше много различно от тази слабонаселена, пуста Австралия, която бях видял досега. Мелбърн беше ултрамодерен, нов и спретнат град. Пристигнах цели два дни по-рано. Бях взел разстоянието от близо 4000км за пет дни и половина. Веси, момичето при което щях да остана, не ме очакваше толкова рано и не си беше вкъщи, така че си намерих спокойно и красиво място в един парк до плажа Сейнт Килда. Преспах там в най-студената нощ, откакто бях тръгнал на път преди четири месеца.



Водопадче с естесвено басеинче.

Целта на играта е да направиш слалом между колчетата преследвайки телето.

Обяд по италиански.

Градчето Бароу Крийк от единия до другия му край.


Още снимки от Австралия:



Няма коментари:

Публикуване на коментар